Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Когато пътешественикът, странстващ из северните райони на Централен Масачузетс, се заблуди и сбърка пътя на разклонението при Ейлсбъри веднага след Дийнс Корнър, то ще се озове сред пустееща и извънредно любопитна местност. Теренът става все по-хълмист, пътеката — все по-стръмна, а обраслите с трънливи шубраци скални стени застрашително надвисват над коловозите на прашния, лъкатушещ черен път, сякаш искат да го задушат в студената си прегръдка. Дърветата от ширналите се горски масиви започват да ти се струват доста по-големи, а дивите треви, храсталаци и плевели се радват на такова противно изобилие, каквото трудно можеш да срещнеш сред по-гъсто заселените с хора райони. В същото време обработваемите земи стават все по-оскъдни и се срещат все по-рядко, а малобройните, разпилени тук-там постройки като че ли са белязани от удивително сходния отпечатък на старостта, разрухата и нищетата. Без сам да знае защо, пътешественикът не се осмелява да попита за пътя никого от мрачните кореняци, които го изпровождат с навъсени погледи, докато стоят на порутените си веранди или насред полегатите, осеяни с камънак поляни. Самотните им фигури изглеждат толкова безмълвни и потайни, че неволно пораждат мисли за забранени, скверни неща, от които е благоразумно да се стои по-далеч. Когато пътят те издигне толкова високо, та взорът ти успее да обгърне гъстите гори в подножието, усещането за смътна тревога и глождещо безпокойство се засилва. Върховете изглеждат прекалено заоблени и симетрични, за да се чувстваш приятно и спокойно, а в допълнение към това от време на време на фона на чистото небе се открояват с особена яснота високи каменни колони, които сякаш увенчават планинските хребети със странните си пръстени.

Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започне да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се нагнетява и на здрачаване прераства даже в страх. Тогава невидими козодои надават своите крясъци, а рояци неестествено едри светулки танцуват в ритъма на хрипливите, противни отгласи от несекващо жабешко крякане. Тънката, сияеща в сумрака ивица на горното течение на Мискатоник поразително наподобява пълзяща змия, докато реката се извива и лъкатуши в подножията на куполообразните хълмове.

Докато се приближава към масивните им, заоблени очертания, пътешественикът неусетно започва да се опасява от гористите им склонове повече, отколкото от увенчаните с каменни колони хребети. Тези стръмни склонове се извисяват нагоре, обгърнати в тъй непрогледен мрак, че изобщо не искаш да се приближаваш до тях… ала друг път просто няма. От другата страна на едно тясно дървено мостче се мержелее малко поселище, сгушено между реката и почти вертикалните склонове на Кръглата планина, и пред взора на пътешественика изведнъж се откриват прогнили двускатни покриви, напомнящи за безвъзвратно отминали архитектурни периоди, потънали в мрака на миналото. Повечето постройки са порутени и сякаш всеки миг ще се сгромолясат под тежестта си, а църквата с полуразрушената камбанария сега служи за склад на едва кретащата търговия на обитателите. Страшничко е да стъпиш на тясното, проскърцващо мостче, ала нямаш особен избор. След като го прекосиш и се озовеш от другата страна, тутакси долавяш слабия, но в същото време някак скверен мирис на селската уличка — миризма на плесен, гниене и многовековно разложение. Щом остави зад гърба си това място, пътешественикът неминуемо изпитва радост и облекчение, след което се отправя с по-бодри стъпки по тясната пътечка, която лъкатуши покрай подножията на хълмовете, пресича дълбоката падина и отново отвежда при разклонението на Ейлсбъри. Впоследствие малцина узнават, че всъщност са минали през Дънуич.