Дийн Кунц - Невинност

Един град е наполовина звяр, наполовина машина, с артерии от чиста вода и вени от мръсна, нерви от телефонни и електрически кабели, канализационни тръби вместо черва, тръби, пълни с пара под налягане, и други, пренасящи газ, клапи, вентилатори и филтри, датчици, мотори, трансформатори, десетки хиляди взаимносвързани компютри, и дори когато жителите му са потънали в сън, градът никога не спи.

Градът ме хранеше и ми предоставяше блажено тайно убежище, за което му бях благодарен, но продължавах да изпитвам известно недоверие към него и мъничко страх. Логиката настояваше, че въпреки цялата си сложност той е просто струпване на елементи -сгради, машини и системи, които не можеха да притежават собствено съзнание или цел. Често обаче ми се струваше, че макар да оставах неизвестен за обитаващите го хора, самият организъм на града знаеше за мен и ме наблюдаваше.

Ако имаше живот, отделен от този на жителите му, градът вероятно притежаваше и капацитет за доброта и жестокост - като творение на хора той споделяше както техните пороци, така и добродетелите им.

Грохотът на влака отшумя под краката ми и отвъд кръстовището на огромните тунели аз завих по един страничен, който беше с по-стръмен наклон, нагоре от главния. В този проход нямаше издигнати сервизни пътеки и размерите му ме принудиха да измина значително разстояние със сгушени рамене и наведена глава.

Подземните булеварди и пресечки, по които се движех, ми бяха толкова добре познати, че можех да се ориентирам и без фенерче. Ала макар да се показвах навън само нощем, а денем да живеех в дълбините, бях роден за светлина и копнеех да й се радвам повече, отколкото обстоятелствата ми позволяваха.

Стигнах до отворена ниша в дясната стена във формата на полуцилиндър, изработена от заоблени бетонни блокове. Диаметърът й беше метър и петдесет, височината - два метра -горе-долу пространството, което бихте видели, ако отместите капак на шахта, само дето шахтата е по-дълбока, няма отвор встрани и е достъпна само отгоре.

Над мен имаше тежък железен капак, захванат с болтове по краищата. Извадих от раницата си прибрания вътре инструмент - трийсетсантиметрова желязна тръба с Т-образна дръжка в единия край и с нещо като гаечен ключ в другия. Когато захванах с него болта и го завъртях, резето се отмести от рамката, което ми позволяваше да изтикам капака нагоре и той се отвори, увиснал на пантите си.

Бащата на баща ми беше присвоил този инструмент от камион на фирма по поддръжката години преди смъртта си. Гигантският ключ беше най-ценното ми притежание - ако бъдех лишен от инструмента си, нямаше да се радвам и на тази свобода на придвижване, която имах в момента.

След като прибрах ключа в раницата, задържах фенерчето между зъбите си, улових се за рамката на люка и се изтласках през отворения капак в мазето на градската библиотека. Беше съвсем тихо, както си е и редно на такова място, а въздухът бе сух, но не прекомерно, хладен, но не студен.

В този пръв час на неделната сутрин не се очакваше да има някой в огромната сграда. Екипът по почистването си беше отишъл. Библиотеката оставаше затворена в неделя и можеше да бъде на мое разположение чак до понеделник сутринта. Само че аз възнамерявах да прекарам не повече от няколко часа между тези стени - трябваше да посетя и други места, за да попълня хранителните си запаси.

Климатизираният сутерен беше огромен - общо пространство с редици от масивни колони, разширяващи се в горната си част, при което образуваха красиви каменни сводове. Между колоните върху издигнати на трийсет сантиметра бетонни постаменти имаше метални шкафове. Повечето от чекмеджетата им съдържаха обикновени папки, но в други -плитки и широки - се съхраняваха чертежи и малки купчинки документи, чиято много стара и крехка хартия не би понесла собственото си тегло и бързо би се разпаднала, в случай че бъдеха подредени на високи купове.

Това бе историческият архив на града - факт, който обясняваше входа към канализационната система, вграден в пода. Имаше и други капаци на шахти, които можеше да бъдат отворени в случай на наводнение или други природни бедствия. Това гарантираше, че водата няма да се вдигне и архивът ще остане непокътнат в металните шкафове върху бетонните постаменти.

Харесваха ми колонадите и сводовете, обширното пространство. Напомняха ми снимките на резервоарите, конструирани от Франсоа д’Орбей под Водната тераса и градините на Версай. Пред движещия се лъч на фенерчето ми сенките на колоните се полюшваха като големи черни врати.