Дийн Кунц: Невинност

Според градската митология екип зидари, на тайна служба към престъпен бос от далечна епоха, зазидали в тунелите няколко от враговете му - едни като трупове, а други още живи. Никога не бях виждал някой от малките кръстове, каквито се говореше, че са издълбани в тухлите, за да маркират тези гробове, нито бях забелязвал пръсти на скелети, подобни на отдавна превърнали се във вкаменелости бледи корени, да се подават от хоросановите фуги между камъните. Може би тези истории бяха само градски легенди, а може би не - добре знаех колко безчовечни могат да бъдат хората.

Бях изминал половината път до мястото, където се пресичаха големи отводнителни канали, когато забелязах позната, светеща в сребристо мъгла в далечината - един от мъгливите. В стегнат поток той заплува към мен, сякаш въздухът бе вода, а той - светеща змиорка.

Спрях да погледам с неутолимо любопитство това явление; същия интерес изпитвах и към назованите от мен яснолики. Опитът ми подсказваше, че няма причина да се боя, ала признавам, че се чувствах неспокоен.

За разлика от талазите на истинската мъгла или на издуханата от въздухопровод пара, привидението не беше рошаво по краищата, нито променяше формата си под влияние на въздушните течения. Движеше се към мен като серпантина, може би около двайсет и пет метра на дължина и трийсет сантиметра в диаметър, а когато се разминахме, поспря за миг и се надигна като кобра, омайвана с флейта. После отново застана хоризонтално и се изниза, като сребристото му сияние постепенно помръкваше и накрая изчезна.

Цял живот бях виждал мъгливи и яснолики. Надявах се един ден със сигурност да разбера какво представляват и какви са намеренията им, макар да подозирах, че никога няма да бъда просветен. Или пък ако откриех истината за тях, можеше да се наложи да платя висока цена за това знание.

- твърде висока цена плащам за теб - обяви майка ми следобеда, когато пожела да напусна дома ни. - Живях по свои правила и очаквах да ми струва скъпо, но не чак толкова. Не и ти.

Винаги красива - като жените по списанията, като телевизионните звезди, по които всички се прехласват, напоследък тя изглеждаше мършава и изпита. Дори с явната умора в тях и с ограждащите ги тъмни полумесеци, подобни на избледняващи синини, очите й не отнемаха от нейната прелест. Подсказваха, че има добра душа и че страда от ужасна тъга, че болката й - като тази, понасяна от мъченик - е възвишена. Всичко това правеше лицето й още по-красиво.

Седеше до кухненската маса с лъскави хромирани крака и червен пластмасов плот. На ръка разстояние бяха лекарствата и уискито й, за което тя казваше, че също било лекарство.

Мен ако питате, уискито беше най-добрият й лек, защото в най-лошия случай я натъжаваше, но пък понякога я караше да се смее или просто да заспи. Хапчетата, от друга страна, и прашецът, който понякога вдишваше, можеха да породят непредсказуеми настроения - тя неудържимо плачеше, унищожаваше различни предмети или нарочно нараняваше себе си.

Изящните й ръце превръщаха всичко, до което се докоснеха, в елегантна вещ: обикновената чаша с уиски искреше като шлифован кристал, докато тя непрестанно прекарваше връхчето на пръста си по ръба й, тънката цигара заприличваше на вълшебна пръчица, димяща от единия край, сякаш сбъдваше желания.

Не бях поканен да седна, така че стоях прав срещу масата. Не направих опит да се приближа до нея. Много, много отдавна тя понякога ме прегръщаше. С течение на времето обаче можеше да понесе само по някое случайно докосване - приглаждаше косата назад от челото ми или за миг поставяше длан върху ръката ми. През последните няколко месеца дори мимолетен допир не й бе по силите.

Тъй като разбирах каква болка й причинявах само с вида си, аз също страдах. Можела бе да абортира, но не го беше направила. Бе ми дала живот. Дори когато беше видяла какво е довела на бял свят, пак ме бе защитила от акушерката, готова да ме удуши. Можех единствено да я обичам и да си мечтая и тя да обича създание като мен.

През прозореца зад гърба й виждах прихлупеното сиво октомврийско небе. Есента беше почти оголила клоните на старата акация, ала под силния вятър малкото останали листа се бяха сгърчили като кафяви прилепи, готови да се устремят в полет. Не беше ден, в който да напуснеш дома си, нито свят, в който да се впуснеш съвсем сам.

Тя ми каза да си облека якето с качулката и аз послушно изпълних заръката й. Беше сложила в раницата ми храна и аптечка с материали за първа помощ и аз я метнах на гръб.