Дийн Кунц: Невинност

Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли“ и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати - този на „Ню Йорк Таймс“, при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „джобно издание“. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият „Ню Йорк Таймс“ нарича творбите му „психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин“, а не по-малко престижното списание „Ролинг Стоун“ го определя като „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.

Тази книга е посветена на Хари Рикард, задето ми беше приятел, научи ме да играя пинокъл в колежа и с това едва не провали дипломирането ми. Също и на Даян Рикард, задето се грижи така добре за Хари през годините - крайно нелека задача.

Няма по-голямо удовлетворение за писателя от отзивите на читатели за това как някоя негова книга е променила живота им или им е вдъхнала увереност в труден момент. Ала когато завърших „Невинност", писмото на Елизабет Уотърс от щата Вашингтон по повод романа ми „Отвъдни очи" ме трогна повече от всички други. Бет, възхищавам се безмерно на куража ти. Надеждата, която си открила в книгата ми, се равнява на тази, дадена ми от теб със сърдечните ти писма. Ти си сияен човек.

Голямата красота рядко съжителства с голяма добродетел.

Бях избягал от един пожар, но очаквах следващия. Не изпитвах страх от пламъците, които щяха да се зададат. Огънят бе светлина и топлина. Всеки от нас има нужда от топлина в живота си и търси светлина. Как да се боя тогава от нужното и търсеното? За мен да бъда подпален, бе просто неизбежен завършек. Този прекрасен свят, съставен от безчет красоти, вълшебства и добрини, вдъхваше у мен само един, но пък постоянен страх - че мога да живея в него твърде дълго.

Бях способен на обич, ала живеех в самота, след като баща ми почина. Ето защо обичам само скъпите мъртъвци и книгите, а също и миговете на невероятна красота, с която градът ме изненадваше понякога, когато потайно бродех из него.

Например в ясни нощи, в мъртвите часове, когато повечето му жители спят, а екипите по почистването са приключили работа, в непрогледната тъмнина преди зазоряване, когато само звездите блещукат. Над този голям метрополис те не са така ярки, както сигурно са над равнина в Канзас или над планина в Колорадо, но все пак блестят, сякаш в небето има цял град - прелестно място, където мога да обикалям улиците без страх от пожар, да открия някого, когото да обичам и от когото да бъда обичан.

Тук обаче, когато бях виждан, огромният ми потенциал за обич не ми спечели милост, тъкмо обратното. Щом ме зърнеха, и мъже, и жени отскачаха, ала страхът им бързо биваше изместен от гняв. Не бих им навредил, за да се защитя, така че оставах беззащитен.

В някои нощи красива, но тъжна музика проникваше до дълбините на жилището ми без прозорци. Не знаех откъде идва. Нито успявах да разпозная мелодията. Тя не бе придружена от текст, ала бях убеден, че някога съм чувал тази песен, изпълнявана от певица с приятно дрезгав глас. Всеки път, щом музиката се появеше, устата ми се раздвижваше, сякаш за да изговори думите, ала те ми убягваха.

Не беше блус и все пак натежаваше в сърцето като блус. Бих го нарекъл ноктюрно, макар че, доколкото знам, ноктюрното винаги е инструментално. Имаше текст към тази мелодия. Сигурен съм, че имаше.

Би трябвало да мога да проследя тези мелодични звуци до някоя решетка на въздухопровод или до друг комуникационен възел, но всеки опит да открия източника завършваше с провал. Музиката като че извираше от въздуха и минаваше през невидими мембрани в свят, паралелен на нашия.