Дийн Кунц: Невинност

Сигурно обикновените жители биха приели идеята за невидим свят като твърде фантазьорска и мигом биха я отхвърлили.

Ние, които оставаме скрити от света, знаем, че той е удивителен и пълен със загадки. Това не е някакво мистично прозрение. Мисля, че способността ни да схващаме сложните измерения на реалността се дължи на самотата ни.

Да живееш в град, изпълнен с тълпи, натоварено движение и постоянен шум, да полагаш непрестанни усилия в състезанието за пари, положение и власт, определено отвлича ума, докато човек престане да различава и забравя истински важното. Или може би поради стреса и напрежението на такъв живот в името на здравомислието хората съзнателно стават слепи за безкрайните чудеса и загадки, от които се състои реалният свят.

Когато казах „ние, които оставаме скрити“, трябваше да кажа „аз, който съм скрит“. Доколкото бях наясно, в този метрополис няма друг като мен. Живея сам от дълго време.

В продължение на дванайсет години споделях жилището в дълбините с баща ми. Той почина преди шест години. Обичах го. Липсва ми всеки ден. Сега съм на двайсет и шест и вероятно ми предстои дълъг самотен живот.

Преди мен баща ми беше живял тук със своя баща, когото не бях имал щастието да познавам. Повечето от мебелите и книгите съм наследил от тях.

Един ден може би и аз ще предам притежанията си на някого, който ще ме нарича свой баща. Бяхме като истинска династия от обезправени, живеещи в тайния град, който обикновените жители никога не бяха виждали.

Името ми е Адисън. Ала тогава нямахме нужда от имена, защото не разговаряхме с никого освен един с друг.

Понякога баща ми се наричаше То. Но това не беше истинско име. Мен наричаше Сина на То, което беше нашата малка шега.

Според общоприетите стандарти бяхме извънредно грозни. Видът ни пораждаше у хората отвращение и ужасна ярост. Макар да принадлежахме към човешкия род също като онези, които живееха на открито, не искахме да нараняваме сетивата им, затова се криехме.

Баща ми казваше, че хората от нашия вид не бива да се сърдят на обикновените мъже и

жени заради отношението им към нас. Те си имаха тревоги, които ни бяха непонятни. Казваше още, че ние си носим своето бреме, ала техният товар е много по-тежък, и това беше истина.

Живеехме скрити не само за да избегнем евентуално преследване, а нещо много по-лошо. Една нощ баща ми беше сварен на горната земя. Двама уплашени и крайно разгневени мъже го простреляха и после го пребиха с палки до смърт.

Не таях гняв към тях. Съжалявах ги и ги обичах колкото ми бе възможно. Всички сме дошли на този свят по някаква причина и може само да се надяваме да я открием.

Малкото ми жилище беше без прозорци. То ми служеше и като училище, където трупах знания, а най-важната от трите малки стаи беше онази с махагоновите шкафове покрай стените, направени от бащата на баща ми. Рафтовете бяха запълнени с книги, нежелани и изхвърлени от населяващите горния свят.

Пред всяко от удобните дълбоки кресла имаше тапицирана табуретка за крака, а отстрани бяха поставени два прости дървени куба - за да си оставиш напитка например, - осветени с бронзови лампиони с плисиран абажур от копринен шантунг в прасковен цвят.

Кътът за хранене представляваше малка маса и два стола с прави облегалки. В дните, когато бяхме двама, играехме карти и шах на тази маса.

Сега понякога редях там пасианси. Не че изпитвах някакво особено удоволствие, но докато разбърквах картите и ги нареждах, виждах не своите ръце, а тези на баща ми. Пръстите му бяха деформирани - в една далечна неделна вечер, когато баща ми бил още момче, разгневен свещеник му ги счупил и въпреки самоделната шина, която баща ми измайсторил, бяха зараснали накриво.

Обичах тези ръце, които никога не бяха наранили живо същество. Бледите белези и подутите от артрит кокалчета бяха красиви, защото символизираха неговата смелост и ми припомняха, че не бива да се озлобявам от жестокостите, които търпяхме. Той страдаше повече от мен и все пак обичаше живота и света.

Масата и всички останали мебели бяха довлечени тук с усилия или пък бяха изработени на място от живелите в дома преди мен.

От шест години насам вече не ми бяха нужни две кресла. Когато четях, обикновено сядах в онова, което бях свикнал да приемам за мое от идването ми тук. Ала понякога сядах и в креслото на баща ми, за да си го припомня по-ясно и да се чувствам по-малко самотен.

Втората стая, също като другите, беше висока два метра и четиридесет сантиметра. Дебелите стени, подът и таванът бяха от армиран бетон, през който понякога преминаваха вибрации, но не и отчетливи звуци освен гореспоменатата музика.