Дийн Кунц: Невинност

После майка ми посочи пачка пари върху масата.

- Вземи ги, не че ще ти помогнат кой знае колко. Крадени са, но не си ги откраднал ти. В това семейство аз съм тази, която краде. За теб те са просто подарък и са чисти.

Знаех, че никога не страда от липса на пари. Взех парите и ги пъхнах в джоба на джинсите си.

Сълзите, събрали се в очите й, потекоха, но тя не издаде никакъв скръбен звук. Усещах, че дълго е репетирала тази сцена, решена да я изпълни, без да ми даде шанс да импровизирам с промяна в сценария, написан от нея.

Зрението ми се замъгли, опитах се да изкажа любовта си към нея и съжалението си, че съм й причинил толкова отчаяние, но малкото думи, които се изтръгнаха от мен, бяха изкривени, жалки. Бях физически и емоционално силен за осемгодишно момче, твърде разумен, но все пак си бях дете.

Тя угаси цигарата в пепелника и навлажни пръстите на ръцете си с влагата по чашата й с леден скоч. Затвори очи, притисна пръсти към клепачите си и вдиша дълбоко няколко пъти.

Усещах сърцето си набъбнало; така притискаше гръдната ми кост, ребрата и гръбнака, та ми се струваше, че ще се пръсне.

Когато ме погледна отново, тя каза:

- Живей нощем, ако изобщо успееш да оцелееш. Не сваляй качулката. Дръж главата си наведена. Крий си лицето. Маска би привлякла внимание, но бинтове могат да свършат работа. Преди всичко, никога не допускай да видят очите ти. Тези очи ще те издадат на мига.

- Ще се оправя - уверих я.

- Няма - изрече остро тя. - И не бива да се самозалъгваш, че ще успееш

Кимнах.

След като пресуши половината уиски на една дълга глътка, тя каза:

- Не бих те отпратила, ако не беше ловецът.

Ловецът ме беше видял в гората същата сутрин. Хукнах, той ме подгони. Стреля по мен няколко пъти и ме пропусна на косъм.

- Той ще се върне - додаде майка ми. - Ще се връща пак и пак, додето не те открие. Никога няма да си тръгне от тези гори, докато не те убие. А тогава и аз ще бъда въвлечена. Ще искат да узнаят всяка дребна подробност за мен, а никак не мога да си позволя подобно проучване.

- Съжалявам - избъбрих. - Много съжалявам.

Тя поклати глава. Дали това означаваше, че извинение не е нужно, или че е крайно недостатъчно, не мога да кажа. Тя взе пакета с цигари и извади една.

Вече ходех с плетени ръкавици, защото ръцете ми също можеха да ме издадат пред околните. Нахлупих качулката.

На вратата, когато вече бях поставил ръка върху дръжката на бравата, чух майка ми да казва:

- Излъгах, Адисън.

Обърнах се да я погледна.

Изящните й ръце се тресяха така силно, че не можеше да улучи връхчето на цигарата с пламъка от газовата си запалка. Захвърли настрани и запалката, и цигарата.

- Излъгах, като ти казах, че не бих те отпратила, ако не беше ловецът. Щях да те прогоня със или без ловец. Не мога да издържам това. Вече не. Аз съм егоистична кучка.

- Не си - промълвих и направих крачка към нея. - Просто си уплашена. Уплашена не само от мен, но... от толкова много неща.

И тогава тя придоби различен вид красота - като на езическа богиня на бурите, наелектризирана, преливаща от гняв.

- Мълчи и повярвай каквото ти се казва, момче! Аз съм себична, суетна, алчна и по-лоши неща, при това се харесвам такава. Обичам се с пороците си.

- Не, ти не си нито едно от тези неща, ти си...

- Затвори си проклетата уста, млъкни! Не ме познаваш по-добре от самата мен. Такава съм, повече нищо не мога да ти дам и никога няма да мога. Върви и живей, където успееш - в далечни гори, някъде другаде, само не помисляй да се връщаш тук, където те чака единствено смърт. Махай се сега!

Тя запрати чашата със скоч по мен, но съм сигурен, че нямаше намерение да ме удари. Бездруго жестът й бе непремерен и чашата се разби в хладилника.

Всеки миг от оставането ми вкъщи отваряше нова рана у нея. Не можех да кажа или пък да направя нещо, с което да й помогна. В един объркал се свят животът не е никак лесен.

Разплаках се по-горчиво от всякога, напуснах къщата и не се обърнах назад. Бях потопен в скръб, ала не заради състоянието ми или заради мрачната перспектива пред мен. Жалех майка си, защото знаех, че тя не ме мрази, че мрази единствено себе си. Презираше се не поради факта, че ме бе довела на света преди повече от осем години, а защото сега ме пращаше сам в него.

Дневната светлина изпод схлупеното небе започна да чезне. Облаците, гладки и сиви доскоро, бяха станали рошави и на места съвсем черни.

Докато прекосявах двора, вятърът гонеше сухи листа пред краката ми - танцуваха като животинчета пред своята господарка вещица.