Дийн Кунц - Невинност

Влязох в гората. Бях убеден, че ловецът вече си е отишъл. Ужасът му сигурно бе надделял над яростта. Не би се мотал тук преди настъпването на нощта, но щом съмнеше, щеше да се върне.

Когато се уверих, че сенките ме скриват, спрях, обърнах се назад и се облегнах на едно дърво. Изчаках, докато сълзите ми пресъхнаха и зрението ми се проясни.

За последен път гледах къщата, където бях роден и отраснал. Исках да видя как здрачът преминава в мрак около онези стени, да зърна светлината на лампите през прозорците.

В дните, когато външността ми особено много разстройваше майка ми, бродех из гората до смрачаване. После лягах да спя в двора, а в по-студените нощи - в удобен спален чувал в порутения отдалечен гараж. В дните, когато бивах прокуден, тя винаги ми оставяше храна на предната седалка на форда си. Вечерях по здрач, като наблюдавах къщата от разстояние, защото ми беше приятно да виждам как през прозорците в миг бликва топла светлина. Знаех, че в мое отсъствие тя намира покой.

И сега отново, докато тъмата на беззвездната нощ обгръщаше малката къща, а вятърът бе изчезнал заедно с деня и над горите тегнеше безмълвие, прозорците се осветиха.

Тези светли правоъгълници неизменно пораждаха у мен приятно усещане за дом, сигурност и утеха. Когато бях приеман вкъщи обаче, същата тази светлина гледана отвътре, далеч не бе тъй златна и вълнуваща.

Трябваше да си тръгна на мига, да поема по тесния черен път, водещ към главното шосе, но все отлагах този момент. Надявах се да зърна силуета на майка ми на минаване покрай прозореца, да видя за последен път жената, на която дължах съществуването си. Мина час, после два, признах честно пред себе си, че не знам какво да правя и къде да ида, че съм изгубен тук, в началото на гората, както никога не се бях усещал изгубен в дълбоките й дебри.

Външната врата се отвори и немощният протест на пантите ясно достигна до мен в тишината. Майка ми излезе на верандата - осветена отзад, се виждаше само като силует. Хрумна ми, че иска да ме повика с надеждата да съм още наблизо, че може да ме обича повече, отколкото се бои от мен, и че е размислила относно отпращането ми.

Тогава видях оръжието. Дванайсеткалибровата пушка помпа с пистолетна ръкохватка винаги беше заредена в очакване на нежелани посетители, за които тя така и не ми обясни кои може да са. Наричаше пушката своя застрахователна полица. Не я държеше небрежно, а с две ръце и в готовност, с цев, насочена нагоре, докато оглеждаше околността, потънала в нощен мрак. Предположих, че е заподозряла как се мотая наоколо и с тази си поява иска да ме убеди, че прокуждането ми е окончателно.

Засрамих се от себе си, задето все още не бях уважил желанието й. Въпреки това, когато тя се прибра в къщата и затвори вратата, останах в периметъра на гората, неспособен да тръгна по своя път.

Мина може би половин час, преди пушката да гръмне. Дори приглушен от стените на къщата, изстрелът отекна силно сред безмълвието на планината.

В първия момент реших, че някой се е опитал да нахълта през задната врата или през прозорец извън моето полезрение. Майка ми често говореше за някакви незнайни врагове и за своето решение да живее на място, където те никога няма да могат да я намерят. Втурнах се през нискораслите храсти и вече бях изминал половината разстояние до къщата, когато осъзнах, че вътре нямаше да лежи някой натрапник, а най-злият й враг - самата тя.

Ако смъртта ми можеше да я върне към живот, бях готов да умра на място там, в двора.

Помислих си, че трябва да вляза. Може би беше само ранена и се нуждаеше от помощ.

Ала не го направих. Познавах добре майка си. Когато си поставяше някаква цел, влагаше сърце и ум и довеждаше нещата до успешен край. Никога не допускаше грешки, нито се задоволяваше с половинчати мерки.

Колко съм стоял в двора сред пълната тишина, последвала изстрела, не знам.

По-късно осъзнах, че съм паднал на колене.

Не си спомням тръгването си. Дадох си сметка, че вървя по черния път, минута преди той да ме изведе на главното шосе.

Малко след съмване се сврях в порутения хамбар на изоставена ферма, чиято къща бе изгоряла. Сега хамбарът бе окупиран от мишки, но те не се бояха от мен, а и аз ги уверих, че ще остана само няколко часа.

Освен най-необходимото майка ми бе сложила в раницата ми и половин дузина от любимите ми курабийки с шоколад и ядки, които беше направила сама.

както се придвижвах под града, стигнах до поредното кръстовище, където до слуха ми достигна грохотът на подземната железница - единственото съоръжение, разположено по-дълбоко от тунелите на канализацията. Преди началото на новото хилядолетие тя минаваше по тях, но веднъж от каналите изригна буен поток от нечистотии, който замърси линията в протежение на три километра и създаде седмици работа на обеззаразяващите екипи. След това съществуващото трасе беше променено.