Дийн Кунц - Невинност

Чух как момичето изпищя, а мъжът извика: „Малка кучка, ще те убия!“, и момичето изпищя повторно.

Тропотът от съборени книги показа, че някой използваше оръжието на знанието по нетрадиционен начин.

Акустиката на огромното помещение обаче заблуждаваше. Позлатените сводове на тавана, богато украсени с орнаменти, стените от варовик, мраморният под, безбройните книги се редуваха да поглъщат и връщат звуците, което означаваше, че бе възможно кратката схватка да се води на всяка пътека и във всяка посока от мен. После внезапно настъпи тишина.

Застанах на пресечната точка на две пътеки и взех да въртя глава насам-натам, притеснен, че нещо лошо се бе случило на момичето. Припомних си, че Минотавъра в лабиринта под Крит се хранеше с човешка плът.

С нахлупена качулка и наведена възможно най-ниско глава, но все пак в позиция да виждам къде вървя, завих вляво, вдясно, вляво, минах през секция „История“ с всичките й войни, през „Природоестествени науки“ - с всичките им открития и загадки. Няколко пъти дочух предпазливи движения, промърморена ругатня с тих мъжки глас, лекото и забързано дишане на момичето. На два пъти зърнах мъжа как завива. Нея не видях, но това беше хубаво, отлично дори, доста по-добре от това да открия трупа й.

Стигнах до пътеката, където бяха разпилени книгите - може би момичето ги беше съборило, за да забави преследвача си. Заболя ме да видя подобно отношение, ала все пак имаше известно оправдание - бегълката беше едва шестнайсетгодишна и надали имаше и петдесет килограма. Мъжът с навитите ръкави беше висок към метър и осемдесет, съответно тежеше два пъти повече от нея и очевидно не можеше да контролира гнева си и заплашваше да я убие. Дори да й се наложеше да унищожи цялата библиотека, за да се спаси, щеше да е в правото си. Всяка книга е един жив ум, разкрит живот, свят, чакащ да бъде изучен, ала това се отнася и за хората - дори в по-голяма степен, защото историите им все още не са разказани докрай.

В този момент усетих едва доловима промяна. Реших, че е поради настъпилата пълна тишина. Ала се надигна бегъл ромон, като че хиляди тънки струйки на фонтан леко преминаваха от един басейн в друг. С призрачния звук дойде и миризма, твърде нетипична за библиотека - не беше нито на стареещата в продължение на три века хартия, с всичките й тънки нюанси, сякаш произведени от набор сирена, нито слабият мирис на цитрус, носещ се от варовиковите стени, нито пък на восък за полиране на дърво или мрамор. Това бе полусвежата миризма на недоизмита улица. С нея се разнесе хладно течение, но не толкова силно, че да раздвижи страниците на съборените на пода книги.

Нащрек заради риска да бъда открит, потърсих източника на течението, навлязох в него към южния край на библиотечните рафтове, където се поколебах да пристъпя в откритото пространство. Гишето за връщане на книги беше вляво, регистратурата - вдясно, а между тях се простираше широк квадрат от тъмнокафяв мрамор, водещ към величественото кръгло фоайе със сводест таван. В далечния край на фоайето една от четирите врати - масивна, с пищна украса от бронзови орнаменти - беше отворена към нощта.

Някъде извън полезрението ми се чу шум от тичащ човек. Хлътнах бързо назад в моята пътека, забулена в премрежени сенки, и видях разгневеният мъж да се приближава от източна посока и да профучава край гишето за връщане на книги. Вниманието му бе толкова погълнато от фоайето и отворената врата, че не би ме забелязал, дори да бях стъпил на осветен от прожектор пиедестал.

Екшънът, който продължаваше да се разиграва, ме развълнува по причини, които не можах да определя, и неочаквано за себе си проявих небивало до този момент безразсъдство. Уверен, че мъжът ще излезе през отворената врата и ще се спусне по външните стълби, за да дири бегълката, аз дръзко го последвах и стигаше само да се озърне през рамо, за да ме види.

Той наистина се втурна през отворената врата, а аз стигнах на прага й навреме, за да го мярна как тича към тротоара, където се огледа във всички посоки за своята обута в сребристи обувки цел. Широката улица наскоро бе измита до половината от камион - цистерна, което обясняваше защо мирисът не бе толкова свеж като след дъжд. Досетих се, че лекият шум от водни пръски бе идвал от гумите на редките по това време превозни средства по мократа настилка.

Мъжът слезе от тротоара, за да огледа по-добре булеварда, и тогава си дадох сметка, че алармата не се бе включила при излизането на момичето. Забелязах, че тежката врата с механизъм за автоматично затваряне бе подпряна с Г-образен болт, който бегълката трябва да бе измъкнала от дупката му в пода. Не бе губила време да го вади докрай и сега той се бе заклещил в една цепнатина в гранита на горната площадка и подпираше вратата да стои отворена. Вероятността болтът да бе влязъл случайно в тази единствена цепнатина в иначе гладкия камък изглеждаше твърде слаба. Очевидно момичето го беше подпряло нарочно, за да се създаде забележимо течение.