Дийн Кунц - Невинност

Включих фенерчето и напуснах регистратурата през вратичката.

През осемнайсетте години, в които посещавах тази великолепна сграда, часове наред тя беше изцяло на мое разположение - аз бях кралят на книгите и това беше моят дворец. И макар че познавах всяка книга, библиотеката никога не ми омръзваше. Ето обаче, че тя предлагаше нещо ново. Защо беше тук момичето? Защо не беше избягало, когато имаше този шанс? Кой бе разгневеният преследвач? Не бях изпитвал толкова вълнения от първите ми няколко посещения тук заедно с баща ми.

Бързо прекосих огромната читалня към вратата, през която беше излязла бегълката. Знаех няколко скривалища, където можеше да е потърсила убежище - бях сигурен, че те са неизвестни дори и на най-стария служител на библиотеката.

В случай че момичето не се окажеше толерантно като майка ми, поне беше много по-дребно от мен и надали би могло да ме нарани, преди да успея да избягам. Начинът, по който се отърва от преследвача си - с огромно самообладание, като се плъзгаше между рафтовете, още ме очароваше. Тогава си напомних, че до този момент на няколко пъти щях да намеря смъртта си, и то тъкмо от ръката на хора, които не изглеждаха да представляват каквато и да е заплаха. Спомних си умиращия, на когото коленичих да помогна и който бе обзет от тъй силно отвращение при вида ми, че ме прокле със сетния си дъх.

Бях осемгодишно момче, твърде различно от своите връстници, и трябваше да потърся своето място в света.

През петте дни след прокуждането ми от малката къща в планината се придвижвах из страната, като се стремях това да става два часа преди зазоряване и през последния час преди падането на нощта. Тогава бе най-малко вероятно да срещна хора, разхождащи се в горите и по поляните или излезли да половуват извън сезона. През нощта спях, а през по-голямата част от деня оставах скрит, но нащрек.

Тъй като скоро бях напуснал познатата ми гора и бях навлязъл в друга, в която не бях стъпвал преди, се стараех да се държа колкото се може по-близо до шосето, без да излизам твърде много на открито. В тази част на гората дърветата бяха твърде многобройни - имаше такива, на които знаех имената, и други, непознати за мен. Гледах да се движа така, че да имам поглед към пътя, но дърветата да ме скриват от пътуващите по него.

Тази сутрин тръгнах, преди слънцето да се е показало на хоризонта, но перестите облаци на изток вече розовееха с онзи нюанс, типичен за фламингото, каквото бях виждал веднъж в илюстрована природонаучна книга.

Освен уискито, лекарствата и белия прашец, който смъркаше, едва ли не единственото, което майка ми обичаше, бе природата. Трябва да имаше поне сто илюстровани атласа за птици и животни. Казваше, че хората не заслужават да си хвърлиш и плюнката върху тях. Твърдеше, че родният ми баща бил негоден боклук като всички останали и вече нямало да легне с друг мъж, нито пък с жена, защото до един се оказвали извратени егоисти, щом човек ги опознаел. Ала животните ги обичаше. Въпреки това не държеше нито куче, нито котка в къщата, защото, както обясняваше, не искала да притежава живо същество, нито да бъде притежавана от него.

Фламинговорозовото стана по-тъмно, почти оранжево, и аз знаех, че ярките цветове скоро ще избледнеят, както ставаше винаги, и облаците, тъй дръзко обагрени сега, скоро щяха да станат безцветни като пепел, а небето зад тях - изцяло синьо. Докато оранжевото още беше там, преди слънцето да се покаже и да забие остри като стъкло лъчи в гората, утринните сенки между дърветата бяха толкова плътни, че почти можех да почувствам как се плъзгат върху мен, хладни като коприна.

В наситено оранжевата светлина на зората колата приближи по пустия път, който минаваше на два-три метра над гората. Между скривалището ми и асфалта имаше лек склон, обрасъл с трева. Убеден, че няма как да ме видят между дърветата и копринените им сенки, не легнах на земята, нито приклекнах дори когато колата спря и мъжете слязоха от нея. Някак знаех, че делата, в които са съсредоточени, поглъщат цялото им внимание. За тях светът се бе свил до онова, което бяха дошли да довършат тук.

Трима от мъжете се шегуваха с четвъртия. Чувах смеха и гласовете им, но не и думите. Ала човекът, когото двама други държаха, не беше настроен за веселба. Отначало ми се видя слаб и болен, може би пиян, но после осъзнах, че е пребит. Дори и от пет метра разстояние лицето му изглеждаше не наред, изкривено. Бледосинята му риза беше изцапана с кръв. Докато двамата мъже го държаха, третият го удряше в корема. Отначало си мислех, че го налага с юмруци, но после видях, че държи в ръката си нож. Блъснаха наръгания и пребит човек встрани от пътя, той се изтъркаля с главата надолу по тревистия склон и остана да лежи неподвижно.