Дийн Кунц - Невинност

Тримата мъже се разсмяха шумно при падането на клетника в мократа от роса трева. Единият от тях смъкна ципа на панталона си, сякаш щеше да уринира върху него, но явно това беше поредната шега. Тогава онзи с ножа забърза към шофьорската врата и подвикна на другите: „Хайде, мърльовци такива, да тръгваме!“.

Колата потегли и шумът от двигателя бързо бе погълнат от сутрешната прозявка на гората. Слънцето изгря сред най-дълбоката тишина, на която съм бил свидетел някога. Известно време наблюдавах мъртвеца и чаках колата да се върне, но когато цветните облаци избледняха до пепеляво, вече знаех, че убийците няма да се появят.

Отидох при проснатото тяло и открих в него живот. Лицето на мъжа бе ужасно подуто и изранено, но той още дишаше. Нож с костена дръжка стърчеше от корема му, забит докрай. Там, където не беше омазана с кръв, ръката му беше бяла като костената дръжка, която стискаше.

Исках да му помогна, но не знаех как. Не ми идваше нищо утешително на ум. В сконфузеното си мълчание се питах дали съм способен да заговоря друг освен майка ми, защото до този момент бях приказвал само с нея и с никоя друга жива душа.

Мъжът отначало не усети присъствието ми. Лявото му око беше отекло и почти затворено, а дясното се взираше ококорено в утринното небе, сякаш там размахваше криле чудата птица.

- Съжалявам - промълвих. - Много съжалявам.

Погледът му смени фокуса си и той издаде глух, задавен звук, изразяващ по-скоро отвращение, отколкото болка.

Въпреки че носех плетените си ръкавици, когато го докоснах, той потръпна от погнуса. Вероятно би ме изритал и пропълзял по-далеч от мен, ако не беше толкова слаб. Думите му, изречени с дрезгав и отчаян глас, излязоха от устата му заедно с кървави мехурчета:

- Махай се! Изчезни!

Тогава осъзнах, че не само не бях придърпал шала над лицето си, а и качулката беше паднала от главата ми.

Майка ми ме беше предупредила, че дори само очите ми биха ме издали. Виждах, че умиращият не може да откъсне поглед от тях. Стана още по-блед, като че раните, които му нанасяха очите ми, бяха по-фатални от тези, причинени от ножа.

С внезапен прилив на енергия той просъска една дума, която не знаех, но я изрече с такава злоба, та ми стана ясно, че е едновременно обида и ругатня. После повтори думата с толкова омраза, че тя сякаш му помогна да не усеща агонията от изкормените си вътрешности. Изтръгна ножа от раната си, като я направи още по-широка, и замахна с него към лицето ми, сякаш да ослепи тъй ненавистните му очи.

Отдръпнах се, острието разсече само въздуха, изплъзна се от пръстите му и той отпусна ръка на земята, вече мъртъв.

Зад вратата, през която беше изчезнало момичето, се простираше широк коридор със сводест таван, който обслужваше четири помещения със специализирани колекции. Една от тях, оценявана на милиони, се състоеше от седем хиляди тома първи издания на сериозна детективска литература. Тя бе дарена на библиотеката от прочут писател, жител на града.

Когато прекрачих прага, угасих фенерчето си. Стоях в тъмната зала и се ослушвах.

Във всяка голяма сграда, проектирана едновременно хем да е функционална, хем да радва окото, съществуват „мъртви“ пространства, изключени от водопроводната и електрическата мрежа, обикновено големи колкото дрешник. Ако биха били включени в помещението, с което съседстват, те биха нарушили идеалната му форма. В интерес на съвършената хармония такива кътчета са затваряни зад специални стени. Ако се случи архитектът, който проектира сградата, да е с романтична жилка и афинитет към загадъчното, той обикновено прави подобни ниши достъпни чрез скрита в ламперията на стената врата или пък по някакъв друг тайнствен начин. В повечето случаи такива празни пространства са използвани за склад, но по-находчивите и изобретателни архитекти им намират и друго приложение.

В случай че бързоногото момиче бе намерило убежище тук, сред страниците, пълни с агенти на ФБР, полицаи, разследващи убийства, частни детективи и аматьори, разплитащи всевъзможни мистерии, то тя беше тиха като труповете, които също изобилстваха по тези страници.

Оригиналните планове на централната библиотека, датиращи от над един век, се пазеха в архива в сутерена. Поради огромната си любов към красивата сграда и към книгите й при многобройните си визити бях изучил тези планове и бях открил две такива празни пространства.

Едното бе замаскирано зад тайна врата в стена с панели в отдалечено място в сградата. Беше широко три метра и трийсет сантиметра, метър и двайсет в дълбочина, и бе облицовано с красива дървена ламперия, украсена с орнаменти от ковано желязо. Самият архитект Джон Лебоу - от фирмата „Лебоу и Вон“ - бе проектирал двете тайни помещения и лично бе изпълнил довършителните работи в тях, макар и да не бе воден от чувство за хумор или пък от афинитет към тайнственото, а от съвсем други подбуди.