Дийн Кунц - Невинност

Стоях в сянката край дикенс, а тя - под светлината на лампата, и видях, че ноктите й са боядисани в черно, а на опакото на дланите й са татуирани сини гущери с раздвоени червени езици.

- Това, дето казах, че ще умреш от жестока смърт, не беше заплаха - поясни тя. - Просто такава е истината. Не ти трябва да се въртиш около мен.

- Кой беше другият, който е могъл да ти помогне? - попитах.

- Няма значение. Това беше на друго място и по друго време. Не мога да върна нищо с приказки. Миналото е мъртво.

- Ако беше мъртво, нямаше да мирише тъй сладостно.

- На мен не ми е сладостно - отсече тя.

- А аз мисля, че да. Когато каза „на друго място и по друго време“, думите те смекчиха.

- Въобразявай си каквото искаш. Никаква мекота няма у мен. Аз съм само кокал, черупка и бодли.

Усмихнах се, но, естествено, тя не можеше да види лицето ми. Понякога тъкмо усмивката ми ужасяваше хората най-силно.

- Как ти е името?

- Не ти трябва да знаеш.

- Не че ми трябва, просто бих искал да го знам.

Тъничките като нишки червени ивици в много черните й очи станаха по-ярки.

- А твоето име как беше, изгубено момче?

- Адисън, както казах.

- Адисън кой?

- Фамилията на майка ми беше Гудхарт.

- И имаше ли добро сърце?

- Беше крадла и може би дори нещо по-лошо. Искаше й се да е по-добра, а не умееше. Но аз я обичах.

- А как е името на баща ти?

- Тя никога не ми каза.

- Моята майка е умряла при раждане - съобщи тя и аз си помислих, че моята умря вследствие на раждане осем години след събитието, но не казах нищо.

Момичето вдигна поглед към рококо тавана, където полилеите висяха тъмни, взря се в пищните гипсови орнаменти по дълбоките му касети и в изрисуваното във всяка от тях небе със златисти облаци.

Когато отново погледна към мен, попита:

- Какво правиш в библиотеката след полунощ?

- Дойдох да чета. И просто да се порадвам на величието й.

Известно време тя ме изучаваше внимателно, макар от мен да се виждаше само силует. После каза:

- Гуинет.

- Как е фамилията ти, Гуинет?

- Не използвам такава.

- Но я имаш.

Докато чаках отговора й, реших, че готиката в нейния случай е повече от мода, дори може би въобще не беше мода, а броня.

Когато най-накрая заговори, тя не ми каза фамилията си, а подхвърли:

- Видял си ме да бягам от него, но аз теб изобщо не те видях.

- Извънредно дискретен съм.

Тя погледна към романите на Дикенс по рафтовете от дясната й страна. Плъзна пръсти по кожените подвързии със заглавията им, проблясващи на електрическата светлина.

- Тези ценни ли са?

- Не особено. Публикувани са през 1970 година.

- Чудесно изглеждат.

- Кожата е ръчно изработена. Буквите са с позлата.

- Хората правят такива красиви неща...

- Някои хора.

Когато тя отново насочи вниманието си към мен, попита:

- Как се сети да ме откриеш там, при децата на Лебоу?

- Видях те да излизаш от читалнята, докато той те търсеше на улицата. Хрумна ми, че си изучавала плановете в архива в сутерена. Същото направих и аз.

- Защо си ги изучавал? - поинтересува се тя.

- Предполагах, че и скелетът на конструкцията ще е също тъй красив като завършената сграда. И така се оказа. А ти защо си ги изучавала?

Тя се поколеба дали да ми отговори.

- Обичам да опознавам места. Из целия град. По-добре, отколкото някой друг ги познава. Хората са изгубили историята си, причините и същината на нещата. Знаят толкова малко за местата, където живеят.

- Не си тук всяка нощ. Иначе бих те видял досега.

- Въобще не живея тук. Идвам понякога.

- А къде живееш?

- Тук и там. Навсякъде. Обичам да обикалям.

Не беше лесно да я видя зад дръзкия й грим, но реших, че под него трябва да е прелестна.

- Кой е онзи, който те гонеше?

- Райън Телфорд. Той е кураторът на редките колекции от книги и предмети на изкуството в библиотеката.

- Да не те е помислил за крадец или вандал?

- Не. Просто беше изненадан да ме види.

- И за мен не знаят, че идвам тук.

- Имам предвид, че беше изненадан да види точно мен. Познава ме от... друго място и време.

- Откъде, откога? - попитах.

- Не е важно. Тогава искаше да ме изнасили и за малко да успее. Искаше да ме изнасили и тази вечер. Макар че използва по-груба дума за това.

Налегна ме тъга.

- Не знам какво да кажа.

- Че кой ли знае?

- На колко години си? - попитах.

- Има ли значение?

- Май че не.

- На осемнайсет - отвърна тя.

- Мислех те за не по-голяма от шестнайсет, дори и от тринайсет сега, когато те видях отблизо.