Дийн Кунц - Невинност

В една чиния бяха подредени дебели резени шунка. Увих няколко във фолиото, с което беше покрита, и ги тикнах в раницата. Имаше картофена салата и салата с макарони, пайове и торти, но никое от тези ястия не беше удобно за опаковане. Открих обаче панерчета с

домашно изпечени кифлички и бисквити, завити с кърпи, портокали, банани, твърдо сварени яйца, червени от мариноването им в сок от цвекло, както и всевъзможни курабийки.

От джоба на джинсите си извадих част от парите, които майка ми ми беше дала, отделих няколко банкноти и ги оставих на масата. Сега като си помисля, намирам, че платих прекалено скъпо за онова, което взех. Ала на момента, треперещ от глад, имах чувството, че никоя цена не е прекалено висока, за да удовлетворя къркорещия си стомах.

Изпотени кутийки с безалкохолно и студен чай бяха поставени в кофи с лед. След като намъкнах раницата на раменете си, грабнах една кока-кола.

Точно тогава някой зад мен каза:

- Дете, сега е време за Бог, още е рано за закуска.

Стреснат, вдигнах поглед и видях от страничната врата на църквата да излиза мъж с поднос, отрупан с печени на грил пилешки бутчета.

Под рядката коса и високото чело лицето му имаше добродушно изражение - докато не видя моето лице, не напълно скрито под качулката на якето ми. Зад очилата с телени рамки очите му се разшириха, сякаш тъмата на Армагедон внезапно бе паднала над света и той стоеше изправен пред самия дявол, без съмнение дошъл да подхване финалната битка. Подносът с пилешките бутчета падна от ръцете му, всичката кръв в един миг се отцеди от лицето му и той със залитане отстъпи две крачки назад на внезапно омекналите си крака. Вече успял да огледа цялото ми лице, той се фокусира върху очите ми и от устата му се изтръгна задавен стон.

- Съжалявам - промълвих. - Много, много съжалявам.

Извинението ми не означаваше нищо за него, нито пък парите върху масата, които му посочих. Той грабна една бата за бейзбол от тревата, втурна се напред и замахна с такава сила към главата ми, че ако в момента се водеше игра, би запратил топката далеч извън стадиона.

Отклоних се вляво, той замахна, приклекнах и се стрелнах вдясно, той пак замахна и беше толкова бърз, че за малко да ме фрасне. Ала тогава изведнъж сякаш го обзе отвращение от собствената му свирепа атака срещу такова малко създание и той пусна батата. Отстъпи от мен с лице, изкривено от угризения и терзания, очите му се напълниха със сълзи и той затисна с длан устата си, от която се откъснаха скръбни хлипания.

А на реката запяха още по-силно. Никой не бе забелязал случващото се край масите за пикник.

- Ще си вървя - отроних. - Съжалявам, отивам си.

Когато хукнах, ми се стори, че въпреки сълзите и риданията си той се наведе отново да грабне бейзболната бата. Изтичах към гърба на църквата през окосената трева, а после през дива ливада надалеч от реката с надеждата да открия още някоя борова горичка, обрасла с повече храсти и с по-подходяща топография за беглец.

Въобще не погледнах през рамо. Не знам дали църковният служител изобщо ме беше подгонил. Чак половин час по-късно, след като равният терен бе преминал в стръмен наклон, а белите ми дробове горяха и започнах да грохвам, спрях на гористо хълмче, за да погледна назад през дърветата. Не видях никакви преследвачи по петите си.

Движен от страха, който временно бе заглушил глада ми, вървях още два часа, докато открих място, което беше достатъчно отдалечено, за да е безопасно. Седнах върху едни закътани скали, между които растеше папрат, за да хапна малко от храната, с която се бях сдобил при църквата. За маса ми служеше широк и плосък камък, а за музикален съпровод -птичите песни високо в околните борове.

Докато ядях, си припомнях с почуда бурята от емоции, която бях предизвикал у църковния служител с доброто лице. Бях очаквал да събудя ужас и отвращение. Ала реакцията му беше далеч по-различна от онази на наръгания с нож мъж, който на свой ред се опита да ме прободе, по-нюансирана от убийствената омраза на акушерките, както ми я бе описала майка ми. При цялата краткост на сцената отношението на църковния служител към мен бе едва ли не толкова сложно, колкото дългогодишната ми връзка с майка ми.

Двамата с нея никога не бяхме обсъждали какво представлявам. Ясно бе, че съм ужасия, от която дори тя, която ме бе носила в утробата си, бе принудена често да отвръща поглед. Тялото ми, ръцете ми, лицето ми, очите ми, въздействието ми върху всички, които ме виждаха... Всеки опит да се говори за тези неща, да бъдат анализирани и да се разсъждава върху природата ми само изостряха отвращението й от мен, погнусяваха я дотам, че потиснатостта й прерастваше в отчаяние.