Дийн Кунц - Невинност

Малка птичка със сини гърди се осмели да кацне на ръба на камъка, който ми служеше за маса. Побутнах към нея трохички от бисквитите и тя дръзна да приближи, за да се включи в пиршеството. Очевидно не се страхуваше от мен, не очакваше да я грабна в юмрук и да изцедя живота от нея, усещаше, че край мен ще е в безопасност, и наистина беше.

Тогава си помислих, че може би трябва да прекарам живота си вдън гората, където ще бъда приеман от нейните обитатели. Щях да доближавам човешките селища само нощем, за да се снабдявам с храна, и то само докато се научех да се засищам от щедростта на дивата природа.

Ала дори тогава - толкова малък и без въобще да съм наясно какво представлявам - исках нещо повече от спокойствие и оцеляване. Чувствах, че съществуването ми има цел, която може да се осъществи единствено сред самите хора, тъй силно отблъсквани от мен. Усещах, че трябва да последвам своята съдба - макар и да не знаех каква е тя - в града, където отидох да живея скоро след това.

По-късно същата онази неделя, в удължаващите се лилави сенки на здрача, на километри от каменната маса, където бях обядвал, попаднах на паркинга за камиони и съзрях осемнайсетколесника, каращ покритите с платнища машини.

В тъмните утринни часове на понеделника за пръв път видях смущаващата марионетка на осветената витрина на антикварния магазин за играчки - опряла гръб в ръчно изработено дървено люлеещо се конче с чудноват дизайн. Смокингът й бе смачкан, краката - прегънати под странен ъгъл, ръцете - безжизнено отпуснати, а черните й очи с червени ивици в тях сякаш ме следяха, докато минавах по тротоара.

Вървях след гуинет, следвайки лъча от фенерчето й, по коридорите в по-малко посещаваната част на библиотеката. Попитах я:

- Откъде си? Имам предвид, преди да дойдеш в града.

- Родена съм тук.

Тя назова година и ден в началото на октомври и аз се спрях изненадан.

- Ти си на осемнайсет!

- Както ти казах вече.

- Да, но изглеждаш толкова по-млада, че не мислех...

Тя прикри с шепа фенерчето, за да пропуска съвсем мъничко светлина през пръстите й, колкото да не сме съвсем на тъмно, но и да не рискува да освети лицето ми, когато се обърна към мен.

- Не мислеше... какво?

- Аз съм на двайсет и шест, а ти си на осемнайсет. И двамата сме в този град от осемнайсет години.

- Кое му е забележителното на това?

Обясних й:

- Родена си на датата, когато пристигнах тук, промъкнал се в осемнайсетколесен камион, в първия час на този ден.

- И според теб е нещо повече от съвпадение?

- Убеден съм, че е така - потвърдих.

- Какво е тогава?

- Не знам. Но е нещо.

- Не ми казвай, че е съдба. Няма да има нищо такова между нас.

- Съдба не означава романтична връзка - посочих, сякаш се оправдавах.

- Просто не си го помисляй.

- Не си правя илюзии за любов. „Красавицата и Звяра“ е хубава приказка, но приказките са за книгите.

- Нито ти си звяр, нито аз - красавица.

- Собствената ми майка смяташе, че „звяр“ е слабо казано за мен. А колкото до теб... красотата е в очите на съзерцаващия.

След известно мълчание тя каза:

- Ако човек е звяр, той е звяр в сърцето си, а не такова сърце бие у теб.

Думите й ме трогнаха и ме оставиха безмълвен.

- Хайде, Адисън Гудхарт. Да идем да си заврем носовете тук-там.

Името на Дж. Райън Телфорд, куратор на колекциите на редки книги и предмети на изкуството на библиотеката, беше на табелка до вратата на офиса му.

Сподирящи тесния лъч от фенерчето на Гуинет, прекосихме рецепцията, където беше бюрото на секретарката на Телфорд. Вътрешният офис с лична баня в съседство беше

просторен, елегантно обзаведен с антики в стил ар деко. Момичето се оказа добре осведомено за мебелировката и ми обърна внимание върху бюрото от индонезийски абанос на Пиер-Пол Монтаняк 1, бюфета от бразилско палисандрово дърво с плот от италиански мрамор порторо на Морис Ринк 2, изящното канапе от лимоново дърво с кресла към него на Пату З, лампи на Тифани 4и Гале 5, скулптури от слонова кост и бронз на Чипарус б-безспорно най-големия скулптор на периода. През цялото време тя старателно държеше светлината надалеч от мен, така че дори отблясъкът й не показваше нищичко от лицето ми.

1Пиер-Пол Монтаняк (1883-1961) - френски дизайнер на мебели и художник. - Б. р.

2Морис Ринк - виден представител на стила ар деко в мебелното изкуство, работил през 40-те и 50-те години на XX век. - Б. р.

3Пиер Пату (1879-1965) - френски дизайнер на мебели в стил ар деко. - Б. р.