Дийн Кунц - Невинност

- Как може медът случайно да убие някого?

- Баща ми беше жертва на убийство.

- Ти каза...

- В доклада от аутопсията пишеше „случайна смърт“. Аз твърдя, че е убийство. Медът, с който баща ми обилно си намазал кифличките, съдържал сърдечни гликозиди - олдедрин и нериозид. Това означава, че пчелите са събирали нектар от олеандрови храсти - най-отровните растения на земята. Предвид дозата, която е поел, няколко минути след като е изял кифличките, го е избила пот, започнал е да повръща, след което е припаднал и е получил дихателна парализа.

Тя замълча, защото откри друг документ, който искаше да свали на флаш паметта. В полумрака аз се обадих:

- Това наистина звучи като нещастен случай. Поне за мен.

- Баща ми беше опитен пчелар. Такива бяха и хората, с които обменяше мед. Няма как да се е случило. Не и при техните познания. Смъртоносният мед беше само в един от бурканите в килера му Единствено той съдържаше отровата. Бил си е чудесен мед преди това, а някой е добавил олеандров нектар.

- Кой би сторил това?

- Човешки отпадък на име Дж. Райън Телфорд.

- Откъде знаеш?

- Той ми каза.

В копринения мрак кабинетът на убиеца продължаваше да изглежда елегантен, да излъчва онази неповторима атмосфера, предлагаща наслада за сетивата. Ала сред чувствените форми на лакираните мебели от екзотични видове дърво се усети злокобен полъх.

Марионетката в смокинг, която бях видял преди повече от осемнайсет години на витрината на магазина, отново изникна в спомените ми. Споходи ме извънредно странно и тревожно усещане: че ако сега светнех лампите, щях да открия, че куклата с люлеещи се крайници седи на канапето и ме наблюдава, както аз наблюдавах Гуинет, седнала пред компютъра на убиеца.

В онази нощ на самотния октомври, през първите седмици на деветата ми година, след като майка ми бе намерила смъртта си от собствената си ръка, а тялото й вероятно още не беше открито, пристигнах в градската индустриална зона, пълна с машини с неизвестно за мен предназначение. Шофьорът паркира камиона си в ограден терен и след като се ослушвах и оглеждах поне половин час, за да съм сигурен, че наоколо е безопасно, изхлузих се изпод платнището, спуснах се по веригата и за пръв път в живота си стъпих в града.

Мащабът на човешките творения навсякъде около мен, каквито до този момент бях виждал само в някои списания и книги, породи в душата ми такова страхопочитание, че бих вървял по улиците със сведена глава, смирен и с разтуптяно сърце, дори да не се налагаше да крия лицето си за самозащита. Не знаех къде ще ме отведе камионът и не се бях подготвил за шока от цивилизацията, който ме очакваше в този метрополис.

Промишлените сгради и халета бяха огромни и повечето изглеждаха стари и мръсни. Тъмни прозорци, някои със счупени стъкла и заковани вместо тях дъски, говореха, че тези постройки бяха изоставени. Повечето улични лампи бяха повредени, а онези, които работеха, хвърляха мътна светлина, защото глобусите им бяха мръсни. Из канавките бе струпан боклук, от решетка на тротоара се издигаше зловонна пара, но това не отнемаше от великолепието на картината.

Чувствах се едновременно уплашен и въодушевен - бях съвсем сам в свят, толкова чужд, колкото би бил и ако се намираше на другия край на Галактиката, и същевременно усещах възможностите, които това място ми даваше във връзка с оцеляването ми. От една страна, си мислех, че би било цяло чудо, ако преживея и един ден тук, но от друга, лелеех надеждата, че в безбройните сгради и пресечки все трябваше да има забравени кътчета и проходи, където бих могъл да се крия и придвижвам и дори да се опитам да се чувствам добре.

В този час през онази година малко от фабриките поддържаха нощна смяна и нощта бе тиха. С изключение на някой минаващ камион от време на време, се движех сам през този мрачен район. Безлюдните и слабо осветени улици ми даваха добро прикритие, макар да знаех, че в един момент все ще стигна до по-оживен и потенциално опасен квартал.

След известно време прекосих железен мост, предназначен и за превозни средства, и за пешеходци. По широката черна река далеч долу движещите се светлини на баржи и корабчета ми се виждаха напълно фантастични. Макар да знаех, че това са плавателни съдове, те ми изглеждаха по-скоро като светещи водни създания, плъзгащи се сънливо сякаш малко под повърхността, поели също като мен в неизвестното.

Пред очите ми се разкри ослепителна гледка - искряща фантасмагория, едновременно очароваща и ужасяваща, която можех да понеса само за кратко, примижавайки. Осветените кули на градския център се ширваха напред в редици от камък, стомана и стъкло, представляващи такава огромна маса, та човек имаше чувството, че земята под тях би трябвало да хлътне или целият свят да се наклони от тежестта им в нов ъгъл на въртене. Докато вървях над реката, можех да съсредоточа вниманието си върху нея и да избягвам ослепителната гледка пред себе си. Когато реката свърши и стигнах кея обаче, това вече не беше възможно. Изгърбеният мост ме поведе надолу, тогава вдигнах дръзко очи право напред и се заковах, стъписан от разкоша и изобилието пред себе си. Бях несретник с незначителни познания, дете, не притежавах почти никакви умения и стоях пред портите на град, който изглеждаше населен от могъщи вълшебни създания и за да бъдеш допуснат в него, се изискваха красота и дарби, а такива като мен въобще нямаха място тук.