Дийн Кунц - Невинност

Тя се надигна от стола - тъмен силует в още по-тъмна стая.

Отдалечих се от прозореца и попитах:

- Защо те мрази той?

- Дълга история. По-добре да се скрием, преди да са отворили. Той не е толкова умен, колкото би предположил за куратор от такъв мащаб. Но може и да съобрази, че съм била тук по-рано вечерта или че е възможно да не съм си тръгнала, и тогава току-виж скоро цъфнал тук.

При първото просветване на фенерчето изрисуваното лице на момичето изглеждаше едновременно красиво и призрачно, сякаш бе образ от комикс в стил манга.

Последвах я навън към фоайето, като се дивях на лекотата в общуването ни и се чудех дали то може да прерасне в приятелство. От друга страна, след като дори родната ми майка не беше способна да понесе външността ми, евентуалната близост между Гуинет и мен най-вероятно нямаше да продължи и миг, ако тя по случайност зърнеше лицето ми. А ми се искаше да имам приятел. Много би ми харесало.

На глас изрекох:

- Не е нужно да се крием в библиотеката цялата нощ.

- Телфорд включи алармата и ако я задействаме, ще е наясно, че съм била тук, след като си е тръгнал, а аз не искам той да разбере това.

- Знам изход, който не е свързан с алармената система.

И тъй ние, фантомите на библиотеката, слязохме в сутерена и докато вървяхме, накратко й обясних как се придвижвам из града, без никой да ме забележи.

На най-долното ниво на сградата, при капака на отводнителната шахта, който беше отворен, както го бях оставил, Гуинет попита:

- Никога ли не вървиш по улиците?

- Понякога, но не често. Само ако се налага. Не се плаши от отводнителните шахти. Представата за тях е по-страшна от действителността.

- Не ме е страх - увери ме тя.

- Не съм си и помислил - отвърнах й.

Тя първа се спусна по стълбата. Последвах я, като затворих капака и го затегнах с моя ключ.

Ограниченото пространство на спомагателния канал, изглежда, не я притесняваше, но все пак я успокоих, че той скоро ще ни отведе в много по-широк тунел. Със сгушени рамене и приведена глава я поведох по плавния наклон надолу с особено приповдигнато настроение, задето бях в състояние да й помогна. Хубаво бе чувството да си нужен на някого, колкото и скромна да бе услугата, която предлагах.

По-малката тръба се включи в главната на нивото на пътеката за екипите по поддръжка, на метър височина над големия канал. С фенерчето й показах пода отдолу и високата извивка на тавана.

За един миг стояхме там - два тъмни силуета, край които се процеждаше тънък светъл лъч - тъй безлики, че можеше да сме просто две сенки.

Гуинет пое дълбоко дъх и после отбеляза:

- Не мирише както очаквах.

- А ти какво очакваше?

- Лоши миризми. От всякакъв вид.

- Понякога ги има, но не често. Един силен дъжд отмива всички сажди и мръсотия тук и за известно време вонята е толкова, колкото и водата. Дори към края на някоя буря, когато градът е измит от дъжда, съвсем не би искала да се изкъпеш в оттеклите се води, но след това вече не мирише чак толкова. Когато е сухо като сега, обикновено се долавя само бегъл мирис на вар, или в по-старите тунели - на силикатите от глината, използвана за направа на тухлите. Ако не промиват достатъчно често утаителите или ако в някой от тях гние мърша, замирисва гадно, но това не е проблем. - В нетърпението да споделя познанията си за моя подземен свят за малко да ми излезе пяна на устата. Потиснах порива си да се покажа експерт по каналите и попитах:

- А сега какво?

- Трябва да си ида у дома.

- И къде е това?

- Тази вечер ще е май в горния източен район, където има изглед към реката. Сутрин е красиво, слънцето сякаш е разхвърляло златни монети по водата.

- Май...?

- Имам избор. Мога да се прибера на повече от едно място.

Тя ми съобщи адреса и след кратък размисъл казах:

- Ще ти покажа пътя.

Слязохме от сервизната пътека на пода на тунела, за да можем да вървим рамо до рамо, всеки въоръжен с фенерче. Мракът бе толкова плътен, че сякаш притискаше лъчите на фенерчетата и ги правеше още по-тесни.

Докато слизахме по слабия наклон, от време на време стрелвах Гуинет с очи, ала тя спазваше обещанието си и изобщо не поглеждаше към мен.

- А ти къде живееш, Адисън?

Посочих назад.

- Натам, по-надълбоко. В отдавна забравени помещения, където никой не може да ме намери. Почти като някой трол.

- Никакъв трол не си, не говори така. Никога. Живееш само нощем, така ли?

- Живея си от зори до зори, по цял ден, всеки ден, но ако изобщо излизам, то е само нощем.