Дийн Кунц - Невинност

Свалих крушката от една лампа и стоях толкова близо до указаното място, колкото ми позволяваше куражът - книгите осветени, а аз в сянката. Ако момичето дойдеше, нямаше да й покажа лицето си нито преднамерено, нито случайно. Бе възможно очите ми под качулката да проблеснат с отразена светлина, но тя нямаше да може да види цвета или пък онази им характеристика, която пораждаше у хората потребността да ме унищожат.

Ако тя дойдеше и за известно време успеехме да разговаряме като равни, а после тя внезапно и интуитивно проумееше моята природа и се извърнеше и побегнеше от мен, нямаше да я преследвам, напротив. Щях да се надявам, след като ужасът й премине, да осъзнае, че не й мисля злото и че разбирам нейната антипатия.

Вероятно за да бъде човек мой приятел, трябваше да е като мен - един от криещите се. Сигурно не бе възможно за обикновен човек да понесе създание като мен. Но винаги бях хранил надеждата, че сред милионите жители на Земята може да има неколцина, които да съберат кураж да ме опознаят такъв, какъвто съм, и да имат достатъчно сила, за да извървят част от живота си с мен. Момичето, самото то загадъчно, бе първият човек от много дълго време, който според мен би могъл да притежава това качество.

Тъкмо когато вече си мислех, че няма да дойде, тя се появи в далечния край на пътеката и навлезе под светлината на последната лампа. Застана там със сребристите си обувки, черни джинси и пуловер и черно кожено яке, широко разкрачена, с ръце на хълбоците. Изглеждаше като излязла от комиксите, които някога толкова много харесвах. Говоря за комиксите, в които всички герои - и добри, и лоши, са самоуверени, горди, корави и решителни. Стоят с изпъчени гърди и дръпнати назад рамене, с вдигната глава и героична осанка, с коса, развяна дори в сцените, в които няма вятър, просто защото така изглеждат по-впечатляващи. То се знае, в библиотеката нямаше вятър и косата на момичето не беше развяна, но беше дълга, тъмна и буйна, та изглеждаше, сякаш се вееше.

Не си падам особено по супергероите и суперзлодеите в комиксите, защото, може би с изключение на Батман, драматичните им пози отразяват високото им самомнение. Имат се за много велики - независимо дали спасяват света, или го разрушават. Съвсем в духа на фантазиите за върховна власт. Момичето изглеждаше като излязло от комикс, ала усещах, че позата й не отразява начина, по който възприема себе си.

А може би се заблуждавах. Самотата е благодатна почва за самозалъгване.

След като ме разгледа от разстояние, тя свали ръце от хълбоците си и тръгна към мен нито предпазливо, нито дръзко, а с естествената грация, която бе демонстрирала по-рано.

Когато попадна под светлината, хвърляна върху книгите на Дикенс, й казах:

- Моля те, спри там.

Тя се подчини. Деляха ни не повече от четири метра, но демонтираната от мен крушка и качулката ми й спестяваха шока от външността ми.

Колкото до нейната външност, при първото зърване не бях забелязал гротескните аксесоари и грим. На дясната си ноздра имаше пиърсинг - сребърен пръстен във форма на змия, поглъщаща опашката си. На долната й устна на фона на черното червило блестеше червено мънисто, подобно на капка кръв. Безупречната й кожа беше бяла като пудра захар. Тя подчертаваше тази си бледост с щедро поставен туш за мигли и грим, нанесен плътно като блажна боя. С чудато подстриганата си гарвановочерна коса приличаше на последователка на готик културата, но със силно индивидуален стил. С кремообразни черни сенки грижливо бе изрисувала ромбове, горният връх на които стигаше до веждите, а долният - под скулите. Приличаше на Арлекин, но и смущаващо ми напомняше на една марионетка в смокинг, която веднъж бях зърнал на осветената витрина на антикварен магазин за играчки.

В центъра на черните ромбове бяха очите й, съвършено същите като на марионетката. Бялото им бе гладко като белтък на варено яйце, а антрацитените ириси бяха изпъстрени с червени ивици, но толкова дискретни, че се виждаха само като обърнеше глава под определен ъгъл спрямо светлината. Тъй като животът ми рядко ме срещаше лице в лице с други хора и познавах многообразието от човешки лица и цветовата гама на очите само от книгите си за фотография, не можех да знам със сигурност доколко необичайни бяха тези, ала поради тревожното въздействие, което оказваха, допусках, че са рядко срещани.

- Значи, искаш да ми помогнеш - проговори тя.

- Да, готов съм да сторя всичко по силите си.

- Никой не може да ми помогне - обяви тя без ни най-малка следа от горчивина или отчаяние. - Само един човек бе способен на това и той е мъртъв. Ти също ще умреш, ако общуваш с мен, и то от жестока смърт.