Дийн Кунц - Невинност

Когато обезсърченият мъж понечи да се обърне обратно към библиотеката, аз хукнах назад през фоайето с намерение да се върна между библиотечните рафтове.

При вида на момичето в черно застинах за миг. Бързаше през полумрака на читалнята към вътрешната врата в далечния североизточен край на огромното помещение.

Беше инсценирала бягството си. Това означаваше, че знае безопасно убежище в сградата, където би се чувствала защитена. Усещах, че значи и нещо повече, макар в този момент да не разбирах точно какво.

Чух шумна ругатня на горната площадка на външните стълби. Нямах време да се добера до рафтовете отвъд мраморното фоайе - то се простираше сякаш на цял километър. Щом стигнеше до отворената врата, мъжът щеше да ме види. Стрелнах се вляво и се шмугнах зад оформената като кръг регистратурата, която представляваше всъщност оборудвано библиотекарско работно място. Махагоновият плот с прегради даваше възможност клиентите да бъдат обслужвани от четири страни.

Приклекнах отзад с надеждата да не бъда забелязан. Чух тежката бронзова врата да се затръшва, а болтът леко издрънча, когато влезе в обрамчената си с бронзов пръстен дупка в пода. Стъпките прозвучаха право по посока на моето скривалище, но после мъжът ме подмина - тъй близо, че долових острия аромат на одеколона му Чух как изръмжа „Кучка!“, а после зареди и по-лоши епитети, сякаш я мразеше толкова, че да иска да я убие. Постепенно сквернословията му заглъхнаха и в далечината се затвори врата.

След известно време осветлението изгасна.

Изправих се, но не напуснах убежището на регистратурата.

На южната стена на читалнята имаше огромни десетметрови прозорци, които започваха над три метра високи рафтове и завършваха с арки на три метра под тавана. През тях нахлуваше нощното сияние на града - едно от неговите очарования, - което винаги изглеждаше романтично, а на моменти дори вълшебно. В онази декемврийска нощ метрополисът озаряваше библиотеката не с обичайната си призрачна млечна светлина, а сякаш излъчваше приказен блясък - като коледна луна, отразена от току-що натрупани снежни преспи. Светещите букви „Изход“ пък червенееха над вратите като гроздове калина. Зачудих се, че в такъв момент - след преживяната силна уплаха, ми минават подобни мисли и ми е толкова леко на душата.

Разбира се, това беше заради момичето. Нейната грациозност, балетният й спринт и самата мистерия на присъствието й в библиотеката събудиха у мен приятното очакване, че мога да стана свидетел, а защо не и участник в едно вълнуващо приключение.

Макар животът ми по всички стандарти да бе необикновен, той далеч не изобилстваше с интригуващи срещи и дръзки подвизи. Денем се криех, четях, слушах музика на моя CD плейър, размишлявах, задавах си въпроси и от време на време спях. Нощем обикновено кръстосвах из града да търся необходимото за оцеляването си. Не се отказвах и от мечтата си да преживея по някой и друг красив момент в места като това, където величествената култура и изящните изкуства се съчетаваха със забележителна архитектура. Предвид изпепеляващата омраза и ярост, които вдъхвах с вида си обаче, да търся приключения, щеше да е толкова неразумно, колкото хемофилик да жонглира с ножове.

От книгите бях научил, че хората навсякъде по света се нуждаят животът им да има цел и смисъл. Този копнеж беше универсален. Дори и аз, с моята ужасна отлика, не исках нищо по-малко от това. Интуитивно усещах, че можеше това момиче да е различно в отношението си към мен, да прояви поне известна търпимост, като майка ми. Надявах се тя да се окаже пробният камък, с който да проверя стойността си като личност, без да рискувам да стана жертва на изтезания и насилствена смърт. По всичко личеше, че има нужда от помощ, и знаех, че въпреки ограниченията си мога да съм й полезен.

Не очаквах да изградим някакви трайни взаимоотношения, а просто това да бъде една запомняща се среща, в която да помогна за осъществяването на нещо важно и съкровено в живота й. Баща ми често казваше, че сме тук, за да учим и даваме. Ала как човек да дава, ако постоянно е принуден да се крие и от шест години е съвсем сам?

Няколко минути след като осветлението загасна, механичен глас съобщи по високоговорителите из сградата: „Територията се охранява“. Гневният мъж най-вероятно си беше тръгнал през задния изход, който водеше към страничната пряка. До него беше поставен алармен панел.

В подобни сгради обикновено не се използваха детектори за движение, тъй като биха давали твърде много фалшиви сигнали за тревога. Тук бе инсталирана специална климатична система, целяща да съхрани максимално добре хартията, поради което прозорците бяха фиксирани и бронзовата им дограма не можеше да бъде лесно преодоляна от крадци. Освен това на криминалните престъпници днес дори не им и хрумваше, че книгите биха могли да имат някаква стойност, а унищожаването им отдавна вече не представляваше интерес за вандалите - подобни действия бяха твърде скучни в сравнение с тормоза, който можеха да упражняват навред. Така че при снижените охранителни мерки в библиотеката бях свободен да си бродя на воля.