Дийн Кунц - Невинност

Обикновен и товарен асансьор обслужваха сутерена, но аз никога не ги използвах. Стълбищата бяха по-тихи и по-безопасни. Имах избор между няколко и поех по онова в югоизточния ъгъл.

То се знае - книгите бяха онова, което ме привличаше в библиотеката. Макар че баща ми и баща му преди него бяха събирали отделни екземпляри, изхвърляни от живеещите на горната земя, макар и да можех да вземам по някое и друго четиво от вехтошарските магазини, където се отбивах, след като затвореха, много от книгите, които ме интересуваха, можеше да бъдат намерени само в централната библиотека.

Стълбището ме отведе в помещението с дъбова ламперия, където се държаха периодичните издания и можех да се наслаждавам на изобилието от вестници и списания. Къс коридор водеше към главната читалня - истински архитектурен шедьовър с кафяв мраморен под.

Това огромно помещение съдържаше част от книжната колекция и зад лабиринт от рафтове предоставяше места за поне четиристотин читатели пред тесни и дълги дървени маси.

Винаги до този момент при посещенията ми в такъв късен час читалнята бе огрявана само от призрачната фонова светлина на сияещия град, която влизаше през големите прозорци, завършващи с арки. Сега обаче тя бе силно осветена.

За малко щях да дам заден, но интуицията ми ме посъветва да изчакам, да видя, да разбера. Знаех, че в миналото бе имало солидна охрана - нощни пазачи, които обикаляли из коридорите и помещенията на централната библиотека. Но след като общината беше стигнала почти до банкрут, здравите ключалки и алармите бяха предпочитаната форма на защита - те не изискваха заплати, здравни осигуровки и пенсии.

Покрай високите два метра и половина рафтове различни пътеки водеха в посока изток -запад и север - юг. Когато доближих входа към лабиринта, чух стъпки, почти недоловими дори в тази тишина - леки и бързи, сякаш на дете или дух в отчаян бяг за спасение.

През отвора пред мен видях как през мястото, където пътеките се пресичаха, претича момиче в юношеска възраст. Дойде отляво, което беше север, бърза като газела и грациозна като балерина. Носеше сребристи обувки - като на крилатите крака на Меркурий, - иначе беше облечена изцяло в черно. Дългата й коса също изглеждаше черна и лъскава под светлината на лампите, подобна на езерна вода под лунни лъчи. В един миг беше там, а в следващия вече я нямаше, сякаш тичаше да спаси живота си.

Не чух преследвач, макар очевидната й тревога да показваше, че такъв я гони по петите. Ако тя беше плячката, то аз не познавах и не можех да си представя хищник, който да се прокрадва по-ловко от нея.

Предпазливо влязох между рафтовете с книги. Големите полилеи, висящи от високия петнайсет метра таван, не светеха. Пътеката, по която беше избягало момичето, беше дълга и празна, осветена от лампите с месингов обков върху колоните, разделящи читалнята на секции.

Библиотечните рафтове имаха гърбове, така че не можех да погледна над книгите към съседната пътека. С тиха стъпка продължих на изток към следващия пасаж север - юг, успореден на първия, но момичето го нямаше и там.

Рафтовете всъщност образуваха голяма решетка, но разположението им ми се виждаше някак объркващо, докато се движех внимателно между тях, надзъртах зад ъглите и тръгвах накъдето ме поведеше интуицията.

Вървях на юг и приближавах ъгъл. Възнамерявах да завия наляво, но трябва да бях чул нещо, може би съвсем тихичко проскърцване на обувка с гумена подметка. Замръзнах между последните две лампи както бях - не в сянка, но не и ярко осветен.

Висок жилест мъж мина забързано по напречната пътека пред мен от дясно наляво, очевидно толкова наясно за местоположението на целта си, че не се огледа изобщо, когато профуча покрай моята пътека. Помислих си че беше напълно възможно да ме е мернал с периферното си зрение и да се върне за по-обстоен поглед, но той продължи напред.

Беше облечен в панталон от костюм и носеше вратовръзка, но не и сакото. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, което предполагаше, че най-вероятно работи тук на ръководна длъжност. Ала нещо у него - може би напрегнатостта, която излъчваше, мрачно стиснатата му уста, ръцете, свити в големи кокалести юмруци - ме убеди, че намеренията му са подозрителни, да не кажа и непочтени.

Осмелих се да го последвам, но докато завия зад ъгъла, той беше изчезнал. Колкото и добре да бях опознал библиотеката, това все пак беше неговият лабиринт, не моят. Ако ролята му беше на Минотавъра от легендата, а моята - на Тезей, от когото се очаква да унищожава подобни зверове, историята можеше да приключи зле за добрите, като се има предвид, че никога в живота си не бях убивал нищо - било чудовище или пък нещо друго.