Дийн Кунц - Невинност

Не исках да чувам изповедта му. Помолих го да спре веднага и той замълча. Все още държеше ръката ми. Цял трепереше. Също и аз. Направо се тресях.

Ако моята разлика беше такава, каквато той я описа, то предпочитах да съм тъй грозен изрод, че кривото ми лице да тласка хората към спонтанно извънмерно насилие. Колко по-лошо бе да съм огледало на душите им, да знам, че като ме погледнат, в един миг изживяват всичките си житейски грешки - и дребните, и сериозните, че чувстват болката, която са причинили на други, и опознават себе си до степен, каквато не им е било писано да достигнат приживе... степен, в каквато никой не би могъл да понесе да познае себе си, додето вече не е само дух, освободен от възможността да прави повече грешки.

Свещеникът вдигна глава и макар още да бях с качулката, светлината бе достатъчна да види потъналите ми в сянка черти и да се взре в очите ми. По лицето му се изписаха такава душевна агония и дълбока тъга, че макар да не бяха придружени с гняв, аз се разстроих заради него, заболя ме, че имам такова въздействие, и се уплаших и за двама ни.

Потресен, отклоних поглед от него.

- Вие сте първият в живота ми, който успява да се въздържи от агресия към мен и баща ми само при вида ни.

- Отчаянието и омразата към собствените им грешки е онова, което кара хората да искат да ви убият, да сложат край на това болезнено самоопознаване. Аз изпитвам същия порив, но му устоявам, макар да се съмнявам, че съм способен да проявя куража, който е показала майка ти. Осем години.

С тези му думи видях моето детство и майка ми в нова светлина и смаян си дадох сметка, че тя бе успяла да запази достатъчно морал и обич към мен, за да понесе нетърпимата душевна и емоционална болка, както отец Ханлън току-що ми я описа.

- И ако посвоему майка ти е била един вид светица, то бащата на Гуинет направо би трябвало да бъде канонизиран. Той не само издържа цели тринайсет години, а и обичаше дъщеря си с цялото си сърце. Всъщност той би издържал много по-дълго, ако не беше убит.

Къщата скърцаше от напиращия вятър, вратата на мазето се люлееше в касата си, сякаш щеше да се изтръгне от пантите, бравата се движеше бясно нагоре-надолу, ала в този миг на откровение не ме беше грижа какво се бе отприщило в нощта и всеки момент можеше да нахлуе вътре при нас.

Историята ми не е от този тип, в който имената имат особено значение - във всеки случай не и пълните имена, не и за всеки индивид, стъпил на сцената. Ако подобна история бе разказана от трето лице само два века по-рано, авторът би използвал дори по-малко имена от мен, а някои герои щяха да бъдат определени само чрез тяхното занятие - например Архиепископа или Свещеника. Още по-назад във времето, когато в историята са участвали кралски особи, кралят е бил известен само като Краля, името на кралицата е било Кралица, а храбрият малък шивач се е подвизавал като Малкия шивач. В още по-ранни времена тази история щеше да бъде разказана с животни във всичките роли и имената им щяха да бъдат Костенурката, Заека, Котката и Мишката, Агнето и Рибката, Кокошката и Лисана. Това е така, защото в онези епохи животът е бил по-прост и хората са имали по-ясна представа за добро и зло. Ще нарека този отдавнашен период ерата на яснотата. На никой писател или читател от онова време не би му минало въобще през ума, че трябва да се анализират травмите в детството на злодея, за да се обясни лошотията му. Хората са били наясно, че ако някой е посветил живота си на злото, то това е изборът, който той е направил, тъй като обича злото повече от истината. В продължение на двайсет и шест години живях в модерната епоха, в която господстваше убеждението, че човешката психология е тъй сложна, веригата от мотивации - тъй заплетена, та само експерти биха могли да тълкуват защо някой е постъпил по определен начин, като накрая в много случаи дори те се въздържаха от категорично мнение за конкретните действия на даден човек. Ала въпреки че тази история е от модерната епоха, аз не я написах за модерната епоха. И все пак, макар да познаваме бащата на Гуинет чрез делата му и посредством лишената му от каквато и да било себичност обич към нея, и макар да стигнах дотук, без да го наричам по някакъв определен начин, струва ми се, че тъкмо защото той не е представител на времето си, не е емблематичен, трябва да го назова с името му - ако не по друга причина, то за да покажа, че е бил светлина в един притъмняващ свят. Фамилиите вече не означават много, затова ще използвам само малкото му име, което е било Бейли. Идва от средноанглийска дума, която означава „външната стена на замък“.