Дийн Кунц - Невинност

Голяма част от всичко това узнах от отец Ханлън, докато седяхме заедно в мазето на пасторския дом, а къщата скърцаше около нас и бурята блъскаше вратата - ако наистина беше бурята, а не някоя злодейска ръка, - но и самата Гуинет по-късно сподели с мен подробности от миналото си.

Все още имах въпроси и един никак немаловажен сред тях беше „А сега какво следва?“.

Не знаех дали ще стане точно така, но беше твърде вероятно това да е последната зима за света, на която хората щяха да бъдат свидетели. Епидемията, тръгнала от Азия и разпространявана чрез хора и птици, можеше скоро да стигне стопроцентова смъртност сред заразените. Ако обаче ние бяхме онова, което вярвахме, че сме, нямаше да сме наследили болестите на този пропаднал свят.

Попитах:

- Ако на Гуинет и мен... и на детето... не ни е съдено да умрем от онова, което са отприщили онези безумци, какво е нашето бъдеще и как да го осигурим?

И да знаеше отговора, отец Ханлън нямаше време да ми го каже, защото точно тогава Гуинет се върна с момичето.

Вече с пуловер, джинси, маратонки и палто, преметнато през ръката, безименното шестгодишно момиченце слезе в мазето бодро и усмихнато. Не бяха останали никакви следи, че от години е била в кома. Милата й усмивка сякаш засрами бурята или онези незнайни сили, които искаха да бъдат пуснати в къщата, защото вратата престана да хлопа и конструкцията спря да скърца.

След детето се появи и Гуинет, облечена като преди, но бе измила изцяло готическия си грим. Не беше като ясноликите, но ще ви кажа, че сияеше, защото няма друга дума, която да изрази въздействието на красотата й, на кожата й, чиста като дъждовна вода, на очите, греещи като лятно небе тук, сред зимата на света; не беше от сияещите, бе момиче от плът и кръв, и при все това лъчиста. Пръстенът с увитата змия бе изчезнал от носа й, червеното мънисто го нямаше в ъгълчето на устата и устните й вече не бяха черни а розово-червени като един специален сорт рози.

За детето Гуинет съобщи:

- Името й е Мория.

- Откъде знаеш? - попитах, а детето отвърна:

- Аз й казах.

Тогава се обърнах към Мория:

- Помниш ли какво ти се случи?

Тя отговори:

- Не, не помня нищо от миналото.

- Чудя се как помниш името си тогава.

- Не го помня. Беше ми пошепнато в ухото, като се събудих: Мория.

Гуинет дойде и застана пред мен, като ме заоглежда под качулката.

- Социална фобия, а? - подхвърлих.

- Не беше лъжа. Хората наистина ме ужасяваха с това, което представляват. Социалната ми фобия не беше душевно разстройство, а личен избор.

През по-голямата част от нейните осемнайсет и моите двайсет и шест години бяхме опознавали света повече чрез книгите, отколкото чрез пряк контакт. Затова не биваше да се учудваме, че от стотиците томове, които бяхме прочели, повечето бяха едни и същи, което започнахме да установяваме тук, в мазето на пасторския дом.

Когато тя развърза връзките на качулката под брадичката ми и докосна лицето ми, нова светлина нахлу в сърцето ми. Гласът й, нежен и любящ, започна да рецитира стихотворение на Едгар Алан По, едно от последните, написани от него:

- „Скитник рицар аз знам, / който бродеше сам - / в мрак и зной, без покой, без отрада...“

Аз продължих:

- „С песен грижи разсел, / вредом диреше - смел - / той напред в тоя свят Елдорадо.“ 19

19Едгар Алан По. Елдорадо,1848 г. Превод Георги Михайлов. С., 1920. - Б. пр.

Когато връзките бяха развързани, поставих ръка върху качулката, за да я задържа на мястото й, внезапно изпитал страх да я оставя да ме види при тази пълна светлина. Трудно ми бе да повярвам, че съм такъв, какъвто ме описа отец Ханлън, далеч по-правдоподобно за мен бе, че съм отвратителен грозник, когото промушен с нож човек край пътя бе посрещнал с повече омраза и ужас, отколкото близката си смърт.

Тя прескочи на четвъртата и последна строфа на „Елдорадо“.

- „Между сенките слез / и злочест в лунний лес ти изстрадай / всяка мъка докрай. / И ще знаеш и знай...“

А сянката откликна:

- „...после сам, че е там Елдорадо“.

Махнах ръката си от качулката и тя я отметна от главата ми.

- Във всяко отношение си красив - промълви. - И ще си останеш красив завинаги. Зашеметен от това чудо, целунах ъгълчето на устата й - там, където преди бе мънистото, и носа, където бе висял пръстенът със змията, и очите, които нямаше защо вече да се крият от враждебния свят, и челото, зад което тя живееше, надяваше се, мечтаеше, познаваше Бог и ме обичаше.