Дийн Кунц - Невинност

Неподчинението е довело времето в света, та да отмерва края на живота на обитателите му. После Каин убил Авел и се появило още нещо ново - властта да се прекъсват съдби и да се управлява чрез страх, при което смъртта вече не била свята сама по себе си, а от божия благословия и изпращане към един живот без страдание се превърнала в оръдие в ръцете на жестоки хора. И макар кръвта на Авел някога да бе крещяла към Бога, през хилядолетията до днешни времена бе пролята толкова много кръв, че гърлото на Земята се бе задавило и прясната кръв вече не можеше да изтръгне глас от нея.

Извръщах се към сияещите множества горе и им говорех със сърцето си, защото знаех, че него ще чуят дори по-ясно, отколкото биха чули гласа ми. Припомних им многото милиони деца, бащите, които ги обичаха, и майките, на които те бяха свидни, такива, които по силата на простодушието си нямаха вина, за смирените, които щяха да бъдат праведни и честни, за онези, които обичаха истината, макар невинаги да я изричаха, които всеки ден се стремяха към идеал, може би недостижим, но желан с огромен копнеж. Имаше омраза сред хората, ала имаше и обич; горчива завист, но и радост за чуждото щастие; алчност, но и милосърдие, ярост, но и състрадание. Ала знаех, че колкото и пламенно и красноречиво да защитавам каузата на човечеството, сияйната ми публика нямаше да предотврати, не можеше да предотврати онова, което предстоеше; че след като се бяхме докарали дотук, те не можеха да бъдат пазители, а само свидетели. Светът бе управляван по нашата свободна воля и ако те слезеха от первазите и покривите, за да върнат назад стореното, щяха да отнемат на човечеството свободната му воля, след което да станем просто роботи, чучела със сърца от кал и командвано съзнание. След като част от хората бяха предпочели да упражнят власт, която да премахне човешкия живот на Земята, а другите с добрите намерения не бяха сторили нужното да се преборят с тази лудост, последствията бяха толкова сигурни, както и че след светкавицата идва гръм. Сияещите множества не се взираха надолу с безразличие, а с любов, жалост и огромна скръб, надхвърляща скръбта, която щеше да обземе умиращите народи през близките дни.

Лицето ми бе изтръпнало от замръзналите сълзи, когато с крайчеца на окото си зърнах движение на улицата. Една яснолика бе слязла долу, за да ми доведе три деца. Всичките бяха под петгодишна възраст. Познах ги по синините и белезите, по хлътналите от принудителен глад страни на момченцата близнаци, по кървящите следи на шията на момиченцето, което явно бе душено с въже. Те бяха като мен, Гуинет и Мория, до този момент отхвърлени от света с омраза, а сега негови наследници.

Ясноликата бе същата жена, посетила деветото жилище на Гуинет, докато тя свиреше на пианото творбата, композирана в памет на баща й. Припомних си какво ми беше казала при срещата ни в първата нощ, докато приготвяше бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Попитал я бях дали живее сама, а тя отвърна: „Има някой, който идва и си отива в редки случаи, но няма да говоря за това“. Ясноликата бе онази, която беше идвала и си отивала.

Огромното множество от яснолики над мен бе твърде далеч, за да погледна в очите им. Въпреки предупрежденията на баща ми срещнах очите на тази жена. Той бе прав, като ми бе казал, че ще ми се сторят ужасни. Бяха ужасни в смисъл, че бяха впечатляващи, налагащи се и екзалтирани, сини и все пак прозрачни като стъкло, съдържащи невиждани дълбини, сякаш гледах през тях до края на времето. Чрез погледа си тази жена всели тържествено страхопочитание в сърцето ми и аз така се уплаших от това до каква степен се почувствах смирен и обичан, та ми се наложи да отклоня очи.

Трите деца бяха мънички и имаше място за тях на задната седалка при Мория.

Изминахме разстоянието между две пресечки в мълчание. Знаехме, че колкото и далеч да се наложи да пътуваме, ще открием множества от сияещи тъжни наблюдатели като стражи, останали докрай на своя пост.

Внезапно на улицата се появиха още коли - далеч по-малко, отколкото биха били при хубаво време, ала много повече, отколкото някога бях виждал при снежна буря. Шофьорите се движеха със скорост, сякаш до един бяха преследвани, и като че ли нехаеха за риска.

На Форд Скуеър огромен телевизионен екран подобно на гигантски прозорец показваше мрачна гледка към бъдещето ни, каквото то вече се разиграваше в Азия - мъртвите се валяха по улиците, а отчаяни тълпи се опитваха да се доберат до препълнените кораби. Надписи, течащи в долната част, изброяваха американски градове, в които вече имаше смъртни случаи от бързо разпространяващата се епидемия. За изключително кратко време тя бе обхванала толкова огромни географски райони, та и на най-заклетите оптимисти трябва да им бе станало ясно, че убежище няма да има.