Дийн Кунц: Невинност

Както май винаги досега ставаше, докато започна да си представям непосредственото бъдеще, Гуинет вече знаеше какво следва и какво иде след него, че и след това. Щом ставаше дума за предвиждане и мъдро планиране, беше истинска дъщеря на баща си. Преди да ме вземе с ландроувъра при езерото в Крайречния парк близо осем часа по-рано, вече бе уредила по телефона срещата в кино „Еджипшън“, организирала бе настойникът й да ни чака с детето в най-тъмния час на нощта и съвсем правилно бе предположила, че може би ще му се наложи да извърши едно от задълженията на сана си с непривична бързина още преди да е настъпило утрото.

Гордеех се, че Гуинет искаше да получи предложение за брак от мен, и ликувах, когато то бе прието. Бях малко замаян, когато тя свали от шията си фината златна верижка, на която висеше пръстен, изработен от пирон. Или пиронът бе много стар и износен, или върхът му бе затъпен с пила. Беше извит в идеална окръжност, а главичката, напомняща по форма диамант, бе гравирана с мъничка, обърната настрани осморка - символа за вечност. Художникът Саймън го бе направил за нея, защото бе вярвал, че тя го е спасила от това сам да се разпне на кръста със своя порок. Придружил подаръка си с писъмце, в което й пожелавал един ден да срещне мъж, който толкова много да я обича, че да е готов да изправи пирона и с него да прониже сърцето си, стига саможертвата му да може да я пощади от смърт.

- Саймън беше също толкова мелодраматичен, колкото и талантлив - отбеляза тя. - Но беше и прав.

Отец Ханлън тъкмо бе започнал да обяснява защо се налага максимално да се опростят предстоящите му действия, когато от къщата над нас се раздаде силен трясък, последван от дрънчене на счупено стъкло, сякаш не един, а три прозореца се бяха строшили наведнъж.

Дори Гуинет с нейната способност да предвижда бъдещето не бе очаквала такава фронтална атака във върховия момент.

Отец Ханлън погледна загрижено към тавана на мазето и каза:

- Вратата на стълбището се заключва откъм кухнята, но не и от тази страна.

Грабнах пластмасов стол с хромирани крака, който трябва да бе част от комплект за трапезария, и забързах към стълбите. На горната площадка с облекчение установих, че вратата се отваря към мен, а не към кухнята. Запречих бравата със стола и така я залостих.

Когато се върнах в мазето, от стаите над нас се разнесоха тежки стъпки. Първо се чу препъване в една посока, после в друга, сякаш нахлулият бе зашеметен или пиян.

- Кой е? - попита Мория. - Какво иска?

Не знаех и не можех да правя догадки, но ако съдех по мрачното лице на Гуинет, тя имаше сериозно подозрение.

Сред мебелите, складирани в мазето, се намираше и стара молитвена масичка от ризницата на „Свети Себастиан“. Тапицираната пейка за коленичене бе достатъчно широка за двама. Отец Ханлън застана от другата й страна с извърнато настрани лице, но заговори с уверен и плътен глас.

В къщата над нас от време на време се чуваше трясък от нещо тежко, съборено при мощен сблъсък - може би бюфет или скрин, а от тавана на мазето се посипваше прах.

Не исках да отлагам нашите обети даже и с минута. Ала дори това да бяха последните часове на света, какъвто го познавахме, нищо не губеше от важността си - напротив, като че ли тъкмо сега значението на нещата се усилваше повече от всякога. Затова попитах свещеника:

- Сигурен ли сте, че това е редно? Аз не принадлежа към вашата църква.

- По силата на твоята природа - каза той, като избягваше погледа ми - принадлежиш към всички църкви и нямаш нужда от нито една специално. Никога не съм провеждал брачна церемония с по-малко съмнения от сега.

Къщата горе сякаш беше изтърбушвана из основи. Звуците, разнасящи се от партерния етаж, приличаха все едно черва (жиците) бяха отделяни от хрущяли (летвите) и измъквани през плът (мазилката). Представих си как някой се е уловил за полилея и се люшка на него като обезумяла маймуна, а кристалните висулки се сипят като стъклени гранати по земята, докато монтажните винтове се измъкват от съединителната кутия на тавана. Сградата отново се разтресе, сякаш нещо тежко падна от високо. Светлините помръкнаха, замигаха и подобни на пеперуди сенки заиграха по стените на мазето, но не останахме в пълен мрак.

- Адисън, вземаш ли тук присъстващата Гуинет за своя законна съпруга според ритуала на нашата света майка, Църквата?

- Да.

Докато брачната церемония продължаваше, хаосът горе се вихреше, сякаш бе дело на цяла банда психопати, на хиляди ръце, които размахваха тежки чукове и лостове, трошаха стъклата и цепеха дървенията, разкъртваха подовата настилка, събаряха мебелите в неистова веселба. Серия от експлозии прозвуча не като ударна вълна от бомби, а като ръмжащ самолет, движещ се със свръхзвукова скорост - сякаш многобройни посетители бяха докарани от далечно кралство и нахлуваха в къщата с бясна скорост, а огромни въздушни ръце аплодираха пристигането на всеки новодошъл. Ала въпреки шума, който вдигаха, те действаха мълчаливо, не си подвикваха един на друг, нито ругаеха и беснееха. Като че ли бяха създания, които никога не проговаряха, освен за да изрекат лъжа, и които в този последен за света час вече нямаха причини да мамят и не се нуждаеха от гласовете си.