Дийн Кунц - Невинност

В онези времена в града имало значително по-малко религиозни ордени, отколкото в миналото, когато Църквата била в силата си. И все пак благодарение на проявяваната до този момент щедрост от страна на Бейли и на убедителността на отец Ханлън сестра Габриел от Ордена на свети Августин - макар и да била повече с активна, отколкото със съзерцателна настройка - се оказала идеалният избор, защото била непокварена душа и в същото време оправна в житейските дела.

Освен това в резултат на своята ежедневна медитация сестра Габриел била достигнала високи мистични нива и притежавала осъзнатост, надхвърляща тази, която може да се постигне чрез петте сетива. Когато за първи път зърнала Гуинет, сърцето й се изпълнило с тревога, но също и с радост, че може да понесе вида на детето и да почувства духовен подем при това. Едва на третия ден от появяването на бебето на този свят монахинята казала на Бейли, че детето му е родено в състояние на абсолютна чистота, че неизвестно как, но то не е обременено с тъжното наследство на прародителите от рая. Сестра Габриел не можела да обясни как е възможно това, при положение че Гуинет била родена от обикновен мъж и обикновена жена, но увереността й била толкова силна, че дори някой с по-висш сан да й кажел, че греши в усещането си и че то е израз на греховна гордост, тя пак щяла да настоява на своето, защото било истина, която пронизвала душата й. Бейли също разбрал, че това е вярно, в мига, щом го чул.

Гуинет била отведена от болницата в дома на баща си и през следващите четири години сестра Габриел ходела там всеки ден, за да помага в грижите за детето. В края на този период тя се убедила, че Бейли вече и сам ще се справи със ситуацията, тъй като Гуинет била емоционално и интелектуално зряла не за възрастта си. Тя съзнавала големия дар на своята невинност, необходимостта и трудността той да бъде опазен, както и опасността, идваща от света, враждебен към такива като нея. Сестра Габриел отново се върнала към своя духовен и изолиран живот и никога повече не напуснала манастира си.

През същите тези четири години Бейли многократно преживявал спонтанна ревизия на съвестта си - трябвало само да погледне момичето, за да се случи това. Ето как той стигнал до всеобхватно разбиране на себе си и на миналите си грешки. Изживял състояние на пълно разкаяние, така че можел спокойно да се радва на компанията на Гуинет, както и тя на неговата, и да изградят съвсем естествени отношения между баща и дъщеря.

Дотогава Бейли вече се бил освободил от своята империя с недвижими имоти и реорганизирал инвестициите си, така че управлението им да бъде поверено до голяма степен на други хора. Посветил се на Гуинет и се впуснал в неочаквана втора кариера - започнал да пише романи под псевдоним, - която се оказала изненадващо успешна с оглед на това, че нито ходел по турнета да представя книгите си, нито предприел кой знае каква рекламна дейност.

За да обясни почти монашеското уединение на Гуинет, Бейли казал на прислугата и на хората, с които общувал, че дъщеря му е с крехко здраве и слаба имунна система, въпреки че тя никога не познала настинка или главоболие. По-късно започнал да твърди, че момичето страда от социофобия, но това не било истина. Природата на Гуинет била такава, че тя разцъфвала в изолация. Отдала се на литература, музика и учене. Двамата с баща й смятали, че животът й е в процес на изчакване, че ще дойде ден, когато предназначението й щяло да стане ясно, а междувременно трябвало само да е търпелива.

Когато й хрумнал планът да прикрие естеството си, за да може да излиза в света, баща й отначало неохотно й дал позволение. Ала Гуинет се отличавала с настойчивост и упоритост и доказала, че планът й е изпълним. Когато попаднала в списанието на снимките на марионетките на Паладин, тя разпознала в едната портрет на злото. Това щяло да бъде идеалната маска, за да скрие истинската си природа и да отклонява хорското внимание от себе си. Ако можела да избегне и нежелан допир, за да остане неразкрита, понякога щяло да е възможно да излиза извън къщата, където дотогава била прекарала всеки миг от живота си.

Когато я бях попитал защо е имитирала облика на марионетките, тя ми отвърна, че било с цел да преодолее своята социална фобия, че изпитвала потребност да има сурово излъчване. Бояла се от хората и решила, че най-добрият начин да ги държи на разстояние е да изглежда малко страшновата. Още тогава бях разбрал, че отговорът й е непълен, че премълчава нещо. А цялата истина беше, че с нея бяхме от един и същ вид, макар денем аз да живеех под земята и да излизах на повърхността само нощем, а тя да се движеше необезпокоявана из града, прикрила онова, което представлява, с готически грим. Странните й, смущаващи очи - черни с червени радиални ивици, като онези на злите марионетки - бяха контактни лещи без диоптри (защото тя имаше идеално зрение) и бяха изработени за нея по поръчка от фирма, специализирана в производството на всевъзможни реквизити за театрални и филмови актьори, а и за все по-нарастващия брой хора, стремящи се да избягат от неудовлетворителния си и банален живот посредством костюми и аксесоари, които да носят не само на маскенбал и на други подобни събирания, но и почти постоянно извън местоработата си.