Дийн Кунц - Невинност

- Били са само шест и Гуинет ги е открила всичките.

- Тази не е била като останалите шест. Паладин я е изработил по свой образ и подобие. Казват, че невероятно приличала на него. Майка му била единственият му останал жив роднина и наследник. Жена с нездрави интереси и странни вярвания, които може би предала и на сина си. Погребала го точно според инструкциите в завещанието - в малко известно гробище, предназначено за хора, които желаят да намерят покой в неосветена земя, неблагословена от свещеник от каквото и да било вероизповедание.

Гадната миризма се засили и макар вратата да спря да тропа и бравата да се движи, аз повторих:

- Измама.

- Трябва да научиш какъв си ти, Адисън, за да престанеш да се съмняваш и да се чувстваш уязвим. - Той обърна гръб към вратата, но все така не ме поглеждаше. Взираше се в ръцете си с обърнати нагоре длани. - Съмнението е отрова. То води до загуба на вяра в себе си и във всичко, което е добро и истинско.

Бурният вятър блъскаше яростно къщата и макар че конструкцията й бе стабилна, чуваше се леко скърцане.

Отец Ханлън отпусна ръце и направи няколко стъпки към мен, но не опита контакт с очи.

- Ти не си чудовищно създание, недоразумение на природата, изрод или противно изчадие. Предполагам, че си се виждал в огледало.

- Да.

- Често ли?

- Да.

- И какво видя?

- Не знам. Нищо. Предполагам, че съм сляп за това.

Той настоя.

- Каква е деформацията, която те прави обект на мигновена омраза и ярост?

- С баща ми прекарахме много часове в размишления и предположения, но в крайна сметка стигнахме до извода, че няма начин ние да го разберем. Има нещо в лицата ни, особено в очите, дори в ръцете, което хората зърват най-напред, щом погледнат към нас, но то е нещо, което ние не можем да видим. Много хора се стъписват от паяци, нали така? Но ако паяците бяха способни на сложна мисъл, не биха имали представа защо толкова често предизвикват отвращение, тъй като един на друг те си изглеждат привлекателни.

- Стигнал си близо до истината - отбеляза свещеникът. - Но не можеш да се сравняваш с паяците. - Той приближи и застана пред мен, но не вдигна поглед. Взе една от ръцете ми, облечена в ръкавица, между дланите си. - Човекът, когото наричаш баща, ми разказа за твоята поява на бял свят. Биологичният ти баща е бил лекомислен и безотговорен, може би дори престъпник, и ти никога не си го познавал. Майка ти е била паднала жена, но с не докрай погубена душа. Роден си от мъж и жена като всички нас, но с една съществена разлика. И си роден с тази разлика може би защото светът се движи към време, когато ще са нужни такива като теб.

- Каква разлика? - попитах, затаил дъх в очакване на отговора. Знаех, че тази разлика е предопределила живота ми и е предизвикала отхвърлянето ми от обществото, но не знаех в какво се изразява. В този тайнствен свят аз бях централната загадка на живота си.

- Макар и роден от мъж и жена, ти не си наследник на Адам и Ева, нито твоят втори и по-добър баща е бил такъв. По някаква благословия отвъд моето разбиране, отвъд това на всеки друг, ти не носиш клеймото на първородния грях. У теб има чистота и невинност, която ние, останалите, мигом долавяме, както вълкът подушва следата на заек.

Започнах да отричам, че притежавам такава невинност, но той ме накара да замълча, като стисна ръката ми и поклати глава.

- Адисън, боя се да те погледна - повече, отколкото съм се боял от каквото и да било друго в живота си, защото виждам не само теб, а и онова, което ти си, а аз не съм. Когато те погледна, виждам се така, както иначе не ми е възможно, зървам всеки грях от живота си в ярка калейдоскопска колекция от минали недостойни моменти... повече, отколкото бих могъл да си припомня, ако седна цял живот да ровя в съвестта си. Когато те погледна, виждам какъв е трябвало да бъда, и разбирам, че не съм такъв, отведнъж схващам всичките случаи, когато съм грешил, проявил съм липса на доброта, виждам всяка подлост, всяка лъжа, всяка лоша мисъл и те оживяват пред мен в един миг.

- Не - възразих. - Вие сте добър човек.

- По-добър от някои може би, но далеч не идеален. В младостта ми, в онази неконвенционална война, в която участвах, когато бе лесно да се идентифицира врагът, понякога стрелях от страх, без да съм уверен, че стрелбата е напълно оправдана...

- Но все пак самоотбраната...

- Никога не е грях, само че аз знаех, че стрелбата не е оправдана, че е нужно повече време за проучване, че трябва да се обмисли по-добре, и въпреки това не го направих. Предаването на страха те хвърля в бездната на съмненията. Във всяко сърце се таят похот и алчност, синко, а също така и люта завист. Може би завистта там е повече от всичко друго, а тя е по-лоша от повечето страсти. Дори като млад свещеник имах недостойни амбиции, стремях се към слава и високи постове, което надделяваше над желанието да изслушвам, съветвам и служа на хората.