Дийн Кунц - Невинност

В нощта, когато Гуинет се изправи пред Райън Телфорд, за да спаси безименното момиче, аз се срещнах с Нашия приятел и се оказа, че той не ми е непознат. Толкова години по-късно си мисля за него с най-топли чувства и ми се иска да му изпратя писмо, че съм жив и здрав, само че той отдавна е покойник.

Държах затворени очите си пред гледката на спускащите се сериозни яснолики, а през това време Гуинет спря и изключи двигателя. Когато отворих очи, видях, че се намираме в една странична уличка, паркирали в гараж, чиито две ролетни врати бяха вдигнати.

- Къде сме? Сега пък какво? - попитах.

- Ще видиш. Няма да се бавим дълго, но не може да оставим момичето. Тъй или иначе, тя идва в съзнание.

- Сериозно ли?

- Да, излиза от комата.

Излязохме от колата, тя отвори вратата на багажника и аз отново поех увитото дете на ръце.

Последвах Гуинет покрай гаража, като газех сняг почти до ръба на ботушите си, навел глава, защото острият студен вятър извикваше сълзи в очите ми. Освен това бях толкова притеснен и уплашен от присъствието на големия брой яснолики на булеварда, та се боях да погледна към небето.

Нагазихме сред девствен сняг между гаража и двуетажна тухлена къща, чиито прозорци бяха съвсем черни, сякаш нарисувани. Зидове бележеха границите на имота и пространството създаваше впечатление за миниатюрен затворнически двор. Задната веранда не се простираше по цялата ширина на къщата, а вляво от нея имаше тесни двойни наклонени врати срещу дъжд, които покриваха няколко външни стъпала, водещи към мазето. Очевидно ни очакваха, защото някой бе изринал снега от вратите. Гуинет ги отвори. Последвах я надолу към топлото помещение, където миришеше на току-що сварено кафе, а голи крушки в стари керамични фасонки бяха разположени между открити греди и хвърляха ивици от светлина и сенки. Пространството явно служеше за склад, но не беше претъпкано или в безпорядък. Имаше спретнато подредени и надписани кашони, няколко стари мебели, включително изтърбушено кресло, а до едната стена - сгъваема масичка с кафемашина, върху която се подгряваше кафе в кана от огнеупорно стъкло.

Гуинет ме насочи да поставя безименното дете на креслото, след което тя внимателно разви момиченцето от одеялото, което сгъна и постави встрани върху купчина мукавени кашони.

По чехли, меки вълнени панталони, бледосиня жилетка и карирана синьо-бяла риза Тийг Ханлън се появи от сенките и постави две чаши с кафе върху един от трите метални варела с различна големина, подредени като примитивен комплект барабани.

- Гуини пие своето черно, каза, че и ти го предпочиташ така.

- Правилно - уверих го аз.

- Как е детето? - попита той.

- Свестява се - осведоми го Гуинет.

Точно тогава момичето започна да издава поредица от тънички звуци като мъркане на коте, като че се събуждаше от обикновен сън и не й се искаше още да се изтръгне от приятната дрямка.

- Не ми е лесно - продума господин Ханлън. - Надявам се да разбираш, Гуини.

- Естествено, че разбирам.

Господин Ханлън затвори вратата, през която бе влязъл в мазето, и я залости с две резета.

Гуинет взе чашата си с кафе и отпи, като наблюдаваше напрегнато момичето.

- Можеш да си свалиш маската, за да си изпиеш кафето, Адисън. Никой от нас няма да те поглежда.

За да сваля маската за ски, трябваше да си развържа качулката и да я отметна назад, при което да бъда напълно изложен на показ, а аз никога не правех това извън жилището си дълбоко под града. Мисълта за такава уязвимост толкова ме притесни, че за малко да се откажа от кафето.

Само че ми беше студено, и то не от краткия ми престой на открито, а от мислите за чумата и смъртта. Имах нужда от топлата ароматна течност. След като Гуинет беше казала, че няма риск, можех единствено да й вярвам.

Веднага щом свалих маската, нахлупих отново качулката на главата си и я вързах хлабаво под брадичката.

Кафето беше силно и добро на вкус и дори през ръкавиците чашата стопляше дланите ми.

Със силно наведена глава - като каещ се монах без расо, господин Ханлън се върна при кафемашината, за да налее и на себе си.

Детето повдигна ръка към лицето си и прекара връхчетата на пръстите си по него, сякаш бе не само объркано, но и сляпо и се опитваше да идентифицира самж себе си чрез това докосване. Размърда се в креслото, свали ръка от лицето си, отвори уста и издаде продължителна въздишка. Отърси се от почти тригодишната кома със същата лекота, както от траял една нощ сън. Очите на момиченцето се отвориха - огромни, сиви и бистри, и мигом се насочиха към Гуинет. С прегракнал глас продума: