Дийн Кунц - Невинност

- Мамо?

Гуинет остави чашата си, отиде при малката и коленичи пред нея.

- Не, миличко. Майка ти я няма. Никога няма да се върне. Вече си в безопасност. Никой няма да те нарани повече. С мен нищо не те заплашва.

С все така наведена глава господин Ханлън се приближи с нова чаша.

- Устата й трябва да е пресъхнала. Приготвих й подсладен чай. Достатъчно е изстинал.

Щом Гуинет пое чая от него, той се върна отново при кафемашината и застана с гръб към нас.

Почувствах, че тази му дискретност е не само в наша полза, но и в негова. Почудих се защо сега бе толкова различен в сравнение с онзи мъж в кино „Еджипшън“.

Отпивах от кафето и докато изпод качулката наблюдавах Гуинет и момичето, си дадох сметка, че онова, което се случваше в мазето, бе отвъд обикновения човешки опит - също като мъгливите и ясноликите. Детето се върна в пълно съзнание не по начина, по който би го очаквал който и да е лекар, не като някой друг пациент, изпаднал в продължителна кома, не постепенно и с голяма слабост, а внезапно и с непокътнати физически сили. Притежаваше достатъчна координация да крепи чашата си с чай и да пие от нея. Гуинет й заговори толкова тихо, че не чувах повечето от думите й, и макар че момичето не отговаряше, слушаше я най-внимателно, приковала лъчистите си сиви очи в нея. Гуинет приглаждаше косата й, докосваше лицето и ръцете й нежно и окуражително.

Скоро след това момичето остави настрани чашата с чай и се изправи на крака. Облегна се на Гуинет, макар че надали й бе нужна опора.

Гуинет се обърна към Тийг Ханлън:

- Приготви ли й дрехи, за каквито те помолих?

Той се обърна към нас, но не се приближи:

- На един стол до кухненската маса са. Оставих загасено горе, в случай че нещо... в случай че някой дойде да те потърси. Единствената светлина в кухнята е от абсорбатора, но ще ти е достатъчна. В малката баня в съседство няма прозорци, така че там може да включиш осветлението.

Хванала Гуинет за ръка, малката пое на стройните си крачета, които не бе използвала близо три години. Изглеждаше невъзможно те да я държат с такава лекота. Наблюдавах ги, докато се изгубиха от поглед по стълбите и зад тях останаха само подобните им на акордеони сенки върху стъпалата.

В този свят, пълен със странности и загадки, ставаха също и чудеса.

За да поддържа дистанция спрямо мен, господин Ханлън взе да обикаля стаята, като се спираше при всяка мебел или купчина кашони - все едно бе влязъл в непознат магазин и преценяваше наличната стока.

- Адисън, допускам, че знаеш какво сполетя света.

- Говорите за чумата.

- Чума, след която според мен дългата война между човечеството и микробите ще приключи.

Като си припомних Телфорд, отбелязах:

- Лошо ще е.

- Ще е по-зле от лошо. По последни сведения са създали това биологично оръжие с разчет за висока смъртност, но тя е стигнала до цели деветдесет и осем процента. Надхвърлила е очакванията им. Просто са изгубили контрол.

- Боя се за Гуинет. Телфорд умираше, а плю върху нея.

Господин Ханлън вдигна очи изненадан, но после мигом се извърна.

- Къде я откри Телфорд?

- Беше се добрал до малката преди нас. Тя също е заразена.

Той остана мълчалив не защото нямаше какво да каже, а напротив, имаше твърде много. И после дойдоха думите:

- Макар да се надявах обстоятелствата да са по-добри, приветствам те с добре дошъл най-сетне в моя дом. Адисън Гудхарт е по-подходящо име за теб от Сина на То.

Тийг Ханлън, едновременно настойник на Гуинет и благодетелят, дал на баща ми ключа за склада с храни и свързания с него магазин за вещи втора употреба, не беше високоплатен адвокат, за какъвто го бях взел първоначално. Бивш морски пехотинец, участвал във война, сега той бе свещеник и енорийски пастор на църквата „Свети Себастиан“ - човекът, към когото се бяха обърнали бащата на Гуинет и моят баща, когато са били в нужда, човекът, въздействал на съдия Галагър чрез майка му, негова енориашка, за да осигури поставянето на безименното момиче под опеката на Гуинет. Той бе връзката в нашите пресичащи се съдби.

В тази ужасна нощ бяхме в мазето на пасторския дом зад „Сан Себастиан“ и отец Ханлън не носеше, както при публични изяви, свещеническата якичка, символ на сана му

Преди разкритието, направено от него, сърцето ми бе препълнено до ръба с емоции, а сега вече преливаше. Седях на ръба на креслото и трескаво търсех уместен отговор, като в началото такъв не ми хрумваше. Ала мощният прилив на чувства не ме отнесе. Бях получил магистърска степен по стоицизъм преди още да се науча да ходя. Нужно ми бе само да поседя мълчаливо за момент и да потърся правилните думи.