Дийн Кунц - Невинност

Безименното момиче, потънало в кома, лежеше увито в одеяло в задната част на ландроувъра. Гуинет караше. Аз се тревожех. Тревожех се и обвинявах себе си, че не бях използвал пистолета на Телфорд срещу него, а също така редях молитви, за да пропъдя отчаянието.

- Колко често страдаш от настинка? - попита Гуинет.

При настоящите обстоятелства въпросът й ме озадачи.

- Какво имаш предвид?

- Зададох ти съвсем прост въпрос.

- Колко често страдам от настинка?

- Има ли дума, която не разбираш?

- Аз не страдам от настинки.

- Колко пъти си бил болен от грип?

- Никога. Как бих могъл да пипна настинка или грип? Аз практически нямам контакт с хора, били те болни или не. Живея в почти пълна изолация.

- А мъжът, когото наричаш баща? Имал ли е настинки, грипове?

- Не и през времето, когато го познавах. И той нямаше повече контакти с хора от мен.

- Зъбобол?

- Не. Чистим си зъбите с конец и четка. Много сме прилежни в това отношение.

- Трябва да са вълшебни конец и четка. Нито един кариес?

- Накъде биеш с всичко това?

- Порязвал ли си се някога?

- Разбира се.

- А някога порезна рана да ти се е инфектирала?

Няколко яснолики ме разсеяха от отговора на въпроса й. По принцип те можеха да се появят във всеки жилищен квартал, затова не трябваше да бъда изненадан, просто в случая изникнаха внезапно няколко накуп. Видях как един от тях, облечен в синя болнична униформа, прекоси моравата, на която в началото на бурята деца бяха направили снежен човек с оранжеви пластмасови дискове за очи, топка за тенис вместо нос и зъби, представляващи клавиши от пиано играчка. Друг в бели дрехи мина през стената на една къща и излезе на улицата, без да остави каквито и да било следи и без наранявания по тялото си; двама в зелени дрехи се плъзнаха по покрива на една къща и се приземиха в преспа в двора, като се движеха по самата повърхност на снега. На най-горните клони на едно високо голо дърво стоеше светеща жена като часовой и когато ландроувърът приближи, тя извърна глава да ни изгледа. Въпреки разстоянието аз извърнах глава, както баща ми ме бе учил да правя.

- Колко дълго ти е нужно да го обмисляш? - обади се Гуинет.

- Кое да обмислям?

- Дали ти се е инфектирала рана от порязване - повтори тя.

- Не и след като е била обработена с йод и после превързана.

- Много си грижлив към здравето си.

- Налага ми се. Не мога да отида на лекар.

- От какво се боиш, Адисън?

- Да не те изгубя - отговорих на мига.

- От какво се боеше най-много, преди да ме срещнеш?

- Да не изгубя баща ми.

- И от какво друго?

- Татко да не бъде зле пребит и да пострада. Аз да не бъда пребит.

- Сигурно има и друго, от което си се боял.

- Да виждам наранени други хора. Мъж, прострелян в гърба, ми даде този ролекс. Беше ужасяващо да го гледам как умира. Понякога се боя да чета вестниците в библиотеката, защото съдържат толкова много истории за страдание.

- Боиш ли се от полицаите, които убиха баща ти?

- Не. Не се боя от никого, докато не видя убийство по лицето му

До този момент все още не бяхме говорили много за баща ми. Не й бях казал, че мъжете, които го убиха, са полицаи.

Привикнал бях с мисълта, че светът е пълен със загадки, освен това все още изпитвах неохота да задавам въпроси, които можеха да накарат Гуинет да се отдръпне - макар и да бе признала любовта си, - затова не попитах как се бе сдобила с тази информация.

- Какво мразиш? - продължи тя.

Замислих се за момент.

- Само онова, от което се боя.

- От което се боиш Това е крайно необичаен отговор в този свят на омраза.

Преди да успея да обмисля казаното от нея, завихме по един от централните булеварди, преминахме с колата през трима яснолики, след което стигнахме до цяло тяхно сборище. Това ми напомни нощта преди пет години - година след смъртта на баща ми, - когато станах свидетел на грандиозния спектакъл, наречен от мен „църковен събор“. Сега градът лежеше, обвит във воали от сипещ се сняг, а небостъргачите се издигаха в мъглявината; онези, които бяха отдалечени на пресечка разстояние, изглеждаха като образи в замърсено огледало, просто отражения на по-близките сгради. През унилата белота, стелещи се във въздуха и спускащи се бавно като светещи украшения, окачени в нощта от невидими ръце, прииждаха яснолики от двата пола и от всички раси - в бели обувки и бели, сини или зелени униформи, сякаш извлечени от някакво друго измерение и доведени в нашето. Щом докоснеха земята, те веднага се отдалечаваха с деловата крачка, типична за болничен персонал при натоварена вечер в спешното отделение.