Дийн Кунц - Невинност

Лампите в дневната светеха, свещта в олтара на Богородица трепкаше, гласове от телевизора говореха с успокоителен тон - Уолтър и сестра му явно бяха гледали някакво предаване в този час. Джанет лежеше в локва от кръв, очевидно умряла от по-бавна смърт от тази на брат си.

Изгубената съпруга Клеър, отдавна преживяла собственото си брутално убийство, отправяше вечната си усмивка от двете снимки в сребърни рамки.

Готическият грим на Гуинет не можеше докрай да прикрие болката й. Дебело положеният туш за мигли оцветяваше сълзите й и те бяха черни като скръбта й.

Говорителят по телевизията съобщаваше нещо за мораториум върху целия международен въздушен трафик от и към Съединените щати, но нямахме време да осмислим тази гореща новина, защото стълбите ни зовяха да ги изкачим, както онези към ешафода призовават осъдените на смърт.

В коридора на горния етаж минахме покрай отворената врата към детската стая, където Кора, медицинската сестра, бе убита заедно с децата на Уолтър. Нямаше вече нито деца, нито болногледачка. Бяха си отишли от този свят и оставили тук само телата си.

В стаята, където се грижеха за безименното момиче, Райън Телфорд седеше на ръба на второто легло - онова, в което би трябвало да спи Кора. Беше наведен напред, опрял ръце на бедрата си, с длани между коленете, в които стискаше пистолет. Вдигна очи, когато влязохме в стаята, и се усмихна, но не весело, а с трескавата възбуда на заразен с бяс чакал.

Косата на Телфорд висеше на мокри кичури, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, само че това бе мазната влага от кисела пот. На бледото му лъщящо лице черните ириси на кървясалите му очи изглеждаха като портали към тъмните покои на съзнанието му. Розовите му устни бяха оцветени в сиво, сякаш и той бе възприел нещичко от готическия облик.

- Мишчице, ти си фантазия за мастурбиране.

- Ти пък не си - сряза го тя.

- Кой е маскираният, Кемосабе?

- Не го ли разпозна, има си и качулка, и всичко? Това е Смъртта.

- Надали Смъртта ходи на ски.

Гласът му бе също тъй гърлен като по телефона и може би по-слаб.

- Не изглеждаш добре - отбеляза Гуинет.

- Ще се съглася с теб.

Ризата му, също пропита от пот, бе плътно прилепнала по тялото му, а панталоните му бяха изцапани с кръв, само че не неговата.

Гуинет пристъпи към леглото на безименното момиче, после погледна отново към Телфорд и подхвърли:

- Ти беше в Япония.

- Далечният изток вече не е добър за бизнес.

- Така че подрани с връщането.

- И това ми беше премного.

Загрижен да не сме обкръжени, попитах:

- Къде са двамата ви... сътрудници?

- Мръсниците се стреснаха и избягаха.

- След като са избили цялото семейство? - попитах.

- Не това ги смути. Само че аз си имам своите моменти и те хукнаха, подплашени като девойчета.

- Моменти?

Отново невеселата усмивка.

- Ще видиш.

Гуинет постави шоковата си палка на нощното шкафче.

- И аз не съм в настроение за това - рече Телфорд и остави пистолета отстрани на леглото до себе си.

- Кога започнаха симптомите ти? - попита тя.

- В късната сутрин изпитах леко замайване, следобед ми прилоша, вечерта вече вдигнах температура. И после - бам!

- Бързо се развива.

- Като влак експрес.

При последните си посещения в библиотеката не бях чел вестници, но внезапно отделни фрагменти от дочути по телевизията съобщения през последните две нощи изскочиха в ума ми и разбрах защо пропусках подтекста в разговорите на Гуинет с Едмънд Годард и архиепископа. Винаги съм бил част от света, но не съм живял в самия него. В този случай цената на изолацията беше невежеството ми.

Гуинет се зае да сваля предпазното ограждение на болничното легло на момичето откъм себе си.

- По-добре не я пипай - посъветва я Телфорд.

- Ще я отведа оттук.

- Аз я докосвах. Кажи-речи навсякъде. Сладуранка. Сочна. Сега ще умре от това.

Гуинет отметна одеялото и чаршафа. Пижамата на спящото момиче беше раздърпана.

Отместих поглед.

- Нямах сила за повече от докосване - призна кураторът. - Но пък беше чудно изживяване.

Той рязко обви ръце около тялото си и се преви на две, при което едва не се прекатури от леглото на Кора. Издаде онзи болезнен звук, сякаш се опитваше да вдигне тежък товар, но по-измъчен и протяжен, отколкото беше по телефона. Имаше вид като че ли се разкъсва отвътре и отчаяно се мъчеше да се контролира. От устата му се стече зловонна струя.

Явно беше настъпил един от моментите му