Дийн Кунц - Невинност

го заливат.

Гуинет толкова рязко и бързо взе завоя, че бях отметнат назад към облегалката и едва не изпуснах телефона.

Телфорд продължаваше:

- Този път на съдия Галагър не му се наложило да скача през горящи обръчи, та да им угоди. Просто трябвало да им съобщи какво се е случило с момичето - онази, която съдът е регистрирал като Неизвестна 329.

- Не я докосвай! - процеди Гуинет. - Недей!

Кураторът отново направи същото неизвестно усилие и аз си представих как е завързан за стол и се бори да се освободи от въжетата, макар че в това нямаше никаква логика.

Той каза:

- Ако ти не дойдеш тук, ще сторя с Неизвестна 329 онова, което обещах да сторя с теб преди пет години. Тя не ме възбужда колкото теб, мишчице. Бледа е и няма и да разбере колко съм добър, като я просна под себе си.

- Тя е дете.

- Но е достатъчно хубавка и са я хранили добре, правили са й рехабилитация всеки ден, така че има приличен мускулен тонус.

- Идвам - заяви Гуинет.

- За нейно добро се надявам да го направиш.

- Двайсет минути.

- Сигурна ли си, че това време ще ти е достатъчно?

- Двайсет минути - настоя тя.

- След двайсет и една вече ще е късно.

Той прекъсна разговора. Аз натиснах „край“ на телефона на Гуинет.

- Ти имаш лютивия спрей - каза тя. - Аз имам електрошоковата палка.

- Те ще са въоръжени.

- Ще ги атакуваме стремително.

- Видях как баща ми беше застрелян.

- Надявай се на мъничко късмет.

- Късмет не съществува.

- Така е - промълви тя. - Не съществува.

Това, че се срещнахме във вихрения хаос на живота, който по-често раздалечава хората, отколкото ги сближава; това, че открихме един в друг толкова сходни черти; това, че си помогнахме да загърбим съмненията и слабостта и да придобием увереност и сила; това, че изпитахме взаимна любов въпреки невъзможността да я консумираме физически, любов между умовете, между сърцата, между душите - този рядък дар беше безценен. Сложната верига от причини и следствия, от която тя възникна, превъзхождаше по сложност и красота и най-изящно декорираното яйце на Фаберже или дори сто такива.

За да запазим тази любов и за да имаме бъдеще, в което да можем да изследваме частица по частица всичките й тайнства, сега не биваше да вземаме и едно погрешно решение - нито единият, нито другият от нас, - а трябваше да предприемем най-ефикасните и точни действия.

Задминахме един снегорин, който трябва да се беше повредил. Лампата на покрива му светеше ярко, ала фаровете бяха загасени и шофьорската кабина беше празна, вратата й -отворена, двигателят мълчеше, снежинките се топяха по още топлия капак.

Минути по-късно вече бяхме в жилищен квартал и бях изненадан от големия брой къщи със светещи прозорци. В някои от тях обитателите явно бяха забравили да изключат външните коледни лампички, преди да си легнат, в други обаче се виждаше светлина и вътре и очевидно населяващите ги още бяха будни. Както бе казал писателят Ф. Скот Фицджералд, истински тъмната нощ на душата винаги настъпва в три часа. И действително онези шейсет минути между три и четири часа са и преносно, и буквално най-тъмните в живота на града. Не и тази нощ обаче.

На улицата, от двете страни на която растяха кленовете с оголелите клони, преспите сняг не даваха възможност за паркиране. Гуинет угаси двигателя, дръпна ръчната спирачка и слязохме от ландроувъра точно пред жълтата тухлена къща, като оставихме едното платно свободно за движение.

Портичката в оградата от ковано желязо, стъпалата към верандата, вратата, всяка стъпка към финала - всичко сякаш излъчваше заплаха, докато студеният вятър и снегът ни блъскаха в гърбовете отзад и ни принуждаваха да прекосим прага и да влезем в неизвестния ад отвъд него. Телфорд знаеше, че идваме, нямаше надежда да се прокраднем неусетно.

Преди Гуинет да натисне звънеца, казах:

- Може би е дошъл моментът - само този път, по изключение, въпреки това кои сме - да повикаме полицията.

- Телфорд вече няма какво да губи. Ако види полиция, ще взриви всичко. А и що за полиция ще дойде? Можем ли да се надяваме, че ще са от онези, честните, които приемат клетвата сериозно? И ще дойде ли някой изобщо? Тъкмо в тази нощ дали се отзовават на обаждания? Занапред ще сме сами, Адисън, съвсем сами. Още две минути и ще сме закъснели.

След което натисна звънеца. Тъй като никой не отговори, Гуинет отвори вратата и влязохме вътре. Уолтър лежеше мъртъв под арката между фоайето и дневната. Беше прострелян неколкократно.