Дийн Кунц - Невинност

Гуинет се наведе над леглото и оправи пижамата на момичето.

- Адисън, в чекмеджето на нощното шкафче ще намериш шише със спирт, памук и лейкопласт. Моля те, дай ми ги.

Изпълних каквото поиска тя, доволен, че мога да съм полезен. Действах с лявата ръка, а в дясната стисках флакона с лютивия спрей.

Когато Телфорд се съвзе, седна по-изправен и обърса с ръкав устата си. Сълзите по миглите му и онези, стичащи се по лицето му, бяха оцветени от кръв. Оглеждаше се, сякаш се мъчеше да си припомни къде е и как се е озовал тук.

Гуинет изтегли пластмасовата тръбичка от вената в лявата ръка на момичето и остави системата да виси от торбичката върху стойката. Каза:

- Не мисля, че това е необходимо, но просто за всеки случай.

После натри със спирт мястото, от което бе извадила тръбичката.

Вече ориентирал се, Телфорд попита:

- Какви са тези шевове отстрани по нея?

- Извадихме тръбата за подхранване преди два дни - отвърна Гуинет.

- Никак не ми хареса как изглеждат. Отблъснаха ме. А иначе е нежно създанийце. Малко позавехнала от това дълго лежане, но, общо взето, достатъчно апетитна.

- Тя е дете.

- Тъкмо затова е и апетитна!

Гуинет постави памуче върху мястото, където ръката й бе пробита от иглата, и го залепи с лейкопласт.

Вече със свадлив тон, Телфорд се възмути:

- Да му се не види, кучката е с мозъчна смърт и заразена. Какво правиш? Какъв е смисълът? Защо изобщо те е грижа?

- Тя е специална - отвърна Гуинет.

Кураторът взе пистолета въпреки твърденията си, че е твърде немощен да го използва, и се поинтересува:

- Кое й е специалното?

Вместо да му отговори, тя отметна одеялото и горния чаршаф от леглото и ги метна на страничната преграда, така че момиченцето бе отвито от глава до пети.

- Кое й е специалното? - попита отново Телфорд.

Гуинет обърна малката на дясната й страна с гръб към нас и каза:

- Адисън, помогни ми с одеялото.

Телфорд вдигна пистолета и го насочи към тавана, сякаш да привлече вниманието ни.

- Зададох въпрос.

Трябва да бе още по-слаб, отколкото изглеждаше, и явно пистолетът му натежа, защото китката му омекна и оръжието се разлюшка.

- Защо малката мърла да е специална?

- Защото всеки е такъв - отговори Гуинет.

- Тя е просто малка мърла.

- Ако е така, значи греша.

- Грешиш и още как, мамка му!

Двамата с Гуинет нагласихме одеялото така, че половината остана преметнато върху преградата.

- Ти също си специален - каза тя на Телфорд.

- Що за тъп майтап?

- Не е майтап. Просто се надявам.

Тя претъркули Неизвестна 329 към нас върху одеялото и после на лявата й страна почти до самия ръб на леглото.

- За какво се надяваш? - попита Телфорд.

- Надявам се, че ще използваш останалото ти време да се спасиш.

Надиплихме свободното одеяло върху момичето и го подпъхнахме под гърба й.

- Знаеш, че умирам, кучко. Майната й на надеждата! - Той се изправи с мъка от другото легло и се олюляваше като пиян. - Трябва да ти кажа нещо.

Гуинет хвана далечния ръб на одеялото и го преметна върху безчувственото дете, при което го уви напълно.

Телфорд направи две крачки напред, но залитна и се хвана с лявата си ръка за таблата на леглото, за да се закрепи прав.

Вдигнах флакона с лютивия спрей, но Гуинет ме спря.

- Не. Това ще го подлуди. И какво ще стане тогава?

- Мишчице, ако искаш да видиш лудост, иди в Северна Корея. Пълни откачалки. По телевизията казаха, че ненормалниците го създали по изкуствен път, двойна зараза е.

- Адисън, пъхни ръце под нея и я вдигни от леглото. Сега! - нареди Гуинет.

Не исках да оставям лютивия спрей. Може би паренето на очите наистина щеше да подлуди Телфорд, но това можеше и да е добре за нас, въпреки че той държеше пистолет.

- Не се бави, Адисън.

- Хей, самотна рейнджърке, чу ли ме, че е двойна зараза?

- Чух - увери го Гуинет и взе флакона със спрея от мен.

- Вирусът ебола, съчетан с бактерия, хранеща се с плът, адски вирулентна, разнася се по въздуха. Казват, че било по-лошо от атомна бомба. Изяжда те жив от вътре навън. Има ли нещо по-гадно?

Проврях ръце под детето и го повдигнах от леглото. Явно ужасът ми бе дал сила, защото се изненадах колко е леко.

Пистолетът се изплъзна от ръката на Телфорд и падна на леглото. От него се лееше пот, кървавите му сълзи бяха по-обилни от преди. Облегна се с цялата си тежест на таблата на леглото не за да вземе пистолета, а за да плюе в лицето на Гуинет. Гъстата гнусна храчка съдържаше нещо повече от слюнка.