Дийн Кунц - Невинност

В този сгромолясал се свят има неща, за които копнееш, но които въобще не се надяваш да получиш, защото знаеш, че късмет няма и никога не е имало. И защото това са неща с такава висока стойност, че и всичкото добро, което си извършил през живота си, не те прави достоен за тях. Ако все пак някоя от надеждите ти се сбъдне, ако това ценно нещо дойде при теб, то е цяла благословия и всеки ден от останалия си живот трябва да благодариш за този дар. Момичето, което срещнах под светлината на лампата край Чарлс Дикенс - тя беше моята благословия, всичко, което някога бях искал или щях да поискам.

Стоях там безпомощен с Неизвестна на ръце, а Телфорд изплю в лицето на Гуинет гадна слуз - това бе замислил като финално злодейство. Засмя се дрезгаво и в немощния звук личеше задоволство, почти наслада.

- С пистолет е твърде лесно, мишчице. Ще умреш като мен, също като мен.

Тя хвана края на горния чаршаф, изтри лицето си, но аз знаех, че това няма да е достатъчно, за да се спаси.

- Умри като мен, като мен - занарежда кураторът и всяко „мен“ бе като свирещ въздух, изстискван от гърлото на балон. Той бе чудовище и клоун едновременно и стига да имаше сили, би заподскачал от радост.

Бог да ми е на помощ, за малко да пусна момичето, за да грабна пистолета и да го убия. В главата ми забуча шум като от трийсетметров водопад, в зрението ми изскочиха искри от статично електричество, мозъкът в костите ми се превърна в лед, защото бях почти изцяло обсебен от гняв, ала не пуснах малката.

- Да я махнем оттук - каза Гуинет, а аз избъбрих:

- В банята... топла вода и сапун... измий се.

- Бързай, хайде, да тръгваме - подкани ме тя.

Телфорд бе повален от поредния пристъп. Цялото му тяло бе обзето от конвулсии. Преви се над леглото и от устата му изригна вдигаща пара маса - не нещо, което беше ял, а съществена част от вътрешностите му. Съпроводен от звука на изпразващи се черва и потракване на кокали, той рухна на пода и изчезна от поглед.

- Хайде! - каза тя и ме поведе извън стаята покрай банята, където със сигурност имаше топла вода и сапун, по коридора, надолу по стълбите и аз не можех да направя нищо, съвършено нищо, освен да я следвам с треперещи крака под тежестта на момичето в ръцете ми и под бремето на своя ужас.

Когато слизах по стълбите, зловонието от камината на архиепископа се издигна наоколо ми, гнусната миризма на горящите марионетки на Паладин.

Спрях се и Гуинет трябва да бе разбрала, защото, докато продължаваше да върви, ми каза:

- Това е заблуда, те не са тук. Чиста измама. Като потропването в мансардата. Да вървим.

Минахме през вестибюла покрай мъртвия Уолтър, следваха отново вратата, верандата, портичката в оградата от ковано желязо - всички те изглеждаха не по-малко злокобни, отколкото на влизане.

Гуинет отвори вратата на багажника и аз внимателно поставих увитото момиче в ландроувъра.

На улицата двама-трима души отриваха затрупаните си от снега коли. В работата им се долавяше нещо френетично и нито един не отдели поглед от онова, което вършеше, за да ни погледне.

Затворих багажника и попитах:

- Нямаш ли антисептичен гел в жабката, нещо дезинфекциращо, каквото и да е? Аз ще карам.

- Ти не умееш да шофираш. Всичко ще е наред с мен, Адисън.

Тя се настани зад волана и аз нямах избор, освен да заема седалката до нея, след което потеглихме. Пътувахме, но накъде и към какво?

Снегът валеше, трупаше още и още и изглеждаше като никой друг сняг преди това не защото бе подобен на тропически валеж, а заради онова, което вече знаех за неумолимата чума. Това знание послужи като коректив за зрението ми, така че във валящата белота вече виждах не само внушението за покой, присъщо на всеки сняг, а за вечен покой.

Един голям град представлява надеждата на човечеството. С това не искам да кажа, че бъдещето е съсредоточено в градовете. Едно скромно селце, централен град на окръг, щатска столица, голям метрополис - те всички са надеждата на човечеството на Земята. Същото важи и за всяка по-малка махала. Животът в изолация може да е живот в подготовка, какъвто сега изглеждаше моят, ала не е завършен, докато не бъде изживян с други, които да го направят пълноценен. Макар да бях аутсайдер и да не бях добре дошъл в нито един от неговите райони, градът беше мой дом, жителите му - мои съграждани, макар и да не го желаеха, а валящият сняг бе все едно прахът от крематориум в лагер на смъртта и пораждаше у мен пронизваща тъга.