Дийн Кунц - Невинност

- Хранихте ни през всичките тези години - казах му

- Храната не беше моя. Идваше от дарения.

- Обличахте ни.

- С дрехи втора употреба, също дарени.

- Запазихте тайната ни.

- Това е най-малкото, което се очаква от свещеник, който е и изповедник.

- Никога не вдигнахте ръка срещу баща ми.

- Видях лицето му само няколко пъти.

- Но никога не сте го наранили.

- Срещнах очите му само един път.

- И не сте го наранили.

- Трябваше да се накарам да ги срещам отново и отново.

- Но след всеки контакт с него сте изпадали в отчаяние.

- Страдах от периодична депресия дълго преди да срещна теб и човека, когото наричаш свой баща.

- Да, но самата мисъл за нас е утежнявала депресията ви. Сам го казахте в писмото си до мен, а още и че сме ви причинявали кошмари, но въпреки това ни търпяхте.

Скрил лице в ръцете си, той заговори на латински, но не на мен, а може би изричаше молитва. Слушах и макар да не разбирах думите, огромният му стрес бе очевиден.

Станах от креслото, направих няколко стъпки към отец Ханлън, но спрях, защото не ми бе дадено такъв, какъвто бях, да успокоявам хората. Всъщност беше точно обратното. Също както в нощта, когато баща ми беше убит, а аз лежах под джипа и наблюдавах отстрани, почувствах пълно безсилие, усетих се безполезен и се засрамих от своята безпомощност.

Латинските думи се премятаха в устата на отеца, излизаха от устните му накъсани на срички и той се запъваше в молитвата си, пресичана от измъчени въздишки - смесица от скръбни ридания и вопли на отвращение.

При моите двайсет и шест години житейски опит можех да си представя единствено, че присъствието ми е причината за проявата на такива силни и необуздани чувства. Казах му:

- Ще си тръгна. Изобщо не биваше да идвам тук. Постъпих необмислено. Проявих глупост и безразсъдство.

- Не, чакай. Дай ми възможност да се съвзема.

Той бе направил толкова много за нас, че му дължах поне това - да изпълня молбата му.

Когато успя да се овладее, отиде до вратата, през която бе влязъл, и отново провери резетата, за да е сигурен, че е залостено. Остана вслушан в бурята с гръб към мен и накрая промълви:

- Това е източен вятър. Като онзи, дето разделил морето. - Тази мисъл го наведе на друга и той цитира: - „Онези, които посеят вятър, ще пожънат буря“.

Макар да имаше много неща, които исках да кажа, знаех, че не бива. Умът и сърцето му бяха разцентровани и само той можеше да ги приведе в хармония.

После каза:

- Севернокорейците, колкото са останали от тях, обявиха преди малко, че птиците не прихващат болестта, но я пренасят. А няма карантина, която да спре прелитането на птици.

Бяха създадени много филми и написани безчет книги за астероиди, унищожаващи планетата, за какви ли не зловещи истории, предизвикващи ужас у зрители и читатели. А накрая се оказа, че не е нужна маса от милиони тонове, дошла от Космоса, за да сложи край на цивилизацията. Убийството на един човек може да бъде осъществено само с няколко капки нектар от олеандър, прибавен към обикновен пчелен мед, а цялото човечество може да бъде избито с нещо още по-малко - прост микроб, плод на злонамереност.

Все още обърнат към вратата, свещеникът каза:

- Баща ти не знаеше какво представлява, но нямаше и причина да го знае. Ти знаеш ли какво представляваш, Адисън?

- Чудовищно създание - отвърнах. - Недоразумение на природата, изрод, противно изчадие.

Вятърът блъскаше по вратата, пред която се бе изправил отец Ханлън, и сякаш отгатнал мислите ми, той каза:

- Може да изглежда, че вятърът атакува вратата, ала тъкмо в тази нощ вероятно е нещо по-лошо от вятъра. Това не са времената, за които свети Йоан Богослов е писал в „Откровения“. Армагедон ще е час на ужас и слава, но няма никаква слава в това, което иде, нито Страшен съд, нито нова Земя, само ужасна трагедия в невъобразими мащаби. Това е дело на хора, мъже и жени, в най-крайната им степен на извращение - любовта към властта в служба на масовата смърт. В такава нощ тъмните духове биват изтръгвани от убежищата им и те хукват по улиците в ликуващо празненство.

Прекрасният аромат на кафе отстъпи пред вонята на горящите марионетки. Припомнил си думите на Гуинет, когато напускахме жълтата тухлена къща с момичето, аз казах:

- Така миришеха марионетките в камината на архиепископа. Ала вонята е измама. Там няма нищо.

- Не бъди толкова сигурен - предупреди ме отецът и посочи към бравата, която с все сила подскачаше нагоре-надолу, както вятърът не би могъл да я раздвижи. - Онова, което иска да нахлуе вътре, каквото и да е то, ще внесе със себе си съмнение. Знаеше ли, че според последната воля на художника Паладин той е искал в ковчега му да поставят марионетка?