Дийн Кунц: Невинност

Когато три снегорина пресякоха кръстовището пред нас един след друг в конвой, движещи се бързо и без сигнални светлини, Гуинет отбеляза:

- Те вече не обслужват града, бягат от него.

Строихме се зад тях и те ни разчистваха пътя, макар това далеч да не бе намерението им.

Скоро достигнахме покрайнините на най-далечния квартал, където за пръв път видяхме мародери. Приведени и с обезумели движения - като фигури на хищници от кошмар, те излизаха през строшени витрини на магазини и бутаха натоварени с продукти колички, влачеха контейнери със стоки, а после товареха откраднатото в коли - електронни устройства, последна дума на техниката, и всевъзможни луксозни предмети за бита. Някои бяха ококорили очи като уплашени коне, други изглеждаха зашеметени като деца на парти за рожден ден, за които са организирали търсене на съкровище.

Ясноликите ставаха свидетели и на всичко това.

Когато минавахме през предградията, много от ограбените магазини вече бяха подпалени и мародерите крадяха един от друг, вардейки плячката си с оръжие, железни лостове и брадвички за разбиване на лед. Мъж с горящи дрехи изтича през улицата пред нас, още стискащ кашон с логото на „Епъл“, докато пламъците се прехвърлиха от палтото към косата му и го запратиха виещ и обгорял върху тротоара.

Призори снегът вече бе спрял и ние се движехме през местност, където снежната покривка не беше толкова дебела и пътищата бяха свободни, като се изключат колите, шофирани от отчаяни и изпаднали в паника хора, които сами не знаеха накъде отиват и безразсъдно пътуваха без посока.

Отначало бяхме озадачени, че пътищата не са задръстени от автомобили, че хиляди не бягаха към далечни места, макар и да знаеха, че е невъзможно да се спасят. После чухме по радиото, че президентът е наредил на служителите на Вътрешна сигурност да затворят всички основни артерии, извеждащи от градовете, в които имаше международни летища и пристанища, защото първите случаи на чума бяха дошли тъкмо от тези метрополиси. Надеждата бе да се ограничи болестта. Бяхме се измъкнали тъкмо навреме.

Безсмислеността на правителствените мерки обаче стана ясна още в момента, в който ято кедрови копринарки излетяха от близкия жив плет и с пърхане минаха над пътя, като ни припомниха, че птиците са основният преносител на болестта. За разпространяването си епидемията не зависеше от пътуващите от Азия със самолети или кораби.

Макар и да бяхме уморени, не ни се искаше да спираме, преди да сме достигнали целта си. Предишната нощ, когато Гуинет бе дошла при езерото в Крайречния парк и за пръв път в живота си се бях возил в автомобил, бе споменала за място в провинцията, подготвено от баща й за нея, в случай че по някаква причина й се наложи да напусне града. Надявахме се да стигнем там, преди да е паднала нощта.

Мория спеше на задната седалка, а трите изтощени дечица бяха налягали в багажното отделение зад нея.

Трябваше да заредим и спряхме при бензиностанция със смесен магазин. Собственикът й с панталони и риза в цвят каки лежеше мъртъв и накацан от птици пред вдигнатата врата на автосервиза отстрани. Не се виждаше жива душа наоколо, ала помпите работеха. Нямахме кредитна карта. Като стиснах зъби заради предстоящия ужас, прогоних гаргите, кълвящи трупа, открих нужната пластика в портфейла му и заредих резервоара на ландроувъра.

В смесения магазин напълних цяла кошница със солени бисквити, зърнени десертчета, шишета с ябълков сок и въобще всякакви провизии за последния отсек от пътуването ни.

Бейли, бащата на Гуинет, й бе дал и подробни насоки, и карта, но щом тя вкара крайния ни пункт в навигационната система на автомобила, вече нямаше нужда да се консултираме с тях.

Дали Бейли интуитивно бе схванал защо на света се раждат такива като дъщеря му, или просто бе решил, че в случай на криза тя ще е в безопасност само далеч от хора, никога нямаше да узнаем. Хижата бе изолирана, построена върху много обширен терен, собственост на тръста на Гуинет, и някъде около година преди завършването й Бейли бе наредил върху тесния черен път да бъдат повалени големи дървета и по протежението му да бъдат разпръснати семена от бурени, та природата да заличи съществуването му възможно най-бързо.

Пазач на име Уейлън, нещо като съвременен планинец, посещаваше имота веднъж месечно и оставаше за по три дни, та всичко да е в ред и поддържано. Надали бе там в момента и когато Гуинет не можа да се свърже с него по телефона, решихме, че или се е разболял, или е вече мъртъв.