Дийн Кунц: Невинност

На следващата сутрин животните излязоха от горите в просеката, а някои дори дойдоха на стълбите към верандата ни. Имаше няколко елена, семейство кафяви мечки, миещи мечки, катерици, вълци, зайци. Кучетата неподвижно бдяха или пък обикаляха сред останалите животински видове. Някогашни хищници се припичаха под ранното утринно слънце край бившата си плячка, наблюдаваха потрепващата на сутрешната светлина мъглица, боричкаха се игриво или се гонеха без страх, и си е все така оттогава.

През първите осем години от моя живот, когато прекарвах много време в гората, нито едно животно не се бе плашило от мен, нито ме бе дебнало. Ако майка ми ме бе изоставила в горските дебри, каквото намерение бе имала някога, щеше да се изненада да открие, че дори вълците са мои дружелюбни компаньони. Тогава общността от пернати и четириноги ми бе изглеждала съвсем естествена, каквато е била в началото на времето, каквато бе станала отново сега.

Гората, дълбока и първична, не подслонява нищо, което убива. Сега в нея растат дървета, на каквито няма снимки и описания в книгите в богатата ни библиотека. Новите дървета и лози раждат изобилие от плодове, неизвестни до този момент или поне не в наскоро отминалата епоха. Някои от тях са сладки, други - кисели, и сега се изхранваме с тях и ние, и кучетата, и всички други животни - от мечки до мишки. Ако ни поомръзне вкусът им, измисляме нови начини да ги приготвяме или пък се появяват нови сортове, различни, но също така вкусни.

Понякога, когато погледна през прозореца и видя смеещо се дете, яхнало кафява мечка, у мен се разбужда отколешен страх, но той не трае дълго.

Един ден в края на януари препрочитах отново „Ийст Коукър“ на поета Т С. Елиът и видях нещо, което бях забравил: смайваща, но красива метафора, описваща Бог като ранен хирург, който с окървавени ръце прилага скалпела на пациентите си, така че „под дланите окървавени чувстваме горещо състрадание, лелеяно от изцелителя изкусен“. Запитах се дали тъкмо тази забравена метафора не ме бе накарала подсъзнателно да виждам ясноликите с болнични униформи, или пък Елиът е имал още по-голяма способност да прониква в бъдещето, отколкото твърдят дори най-заклетите му почитатели.

В новия ни дом по первазите на прозорците и праговете на вратите ги няма думите, които бяха изписани от Гуинет на входните места на всичките й жилища, тъй като вече липсва потребността от тях. Азбуката, която бе използвала, бе ранноримска, извлечена от гръцката посредством тази на етруските. На латински би се прочело като: Exi, impie, exi, scelerate, exi cum omnia fallacia tua, което в превод означава: „Върви си, безбожний, върви си, прокълнати, върви си с всички твои измами“. Ако обаче това бе успяло да я защити от мъгливите или каквото там друго се вселяваше в марионетки, музикални кутийки и хора, то Райън Телфорд не бе спрян от думите, изписани с магическите маркери, може би защото у него не се бе вселило нищо освен собственото му зло.

Във всичките безчет книги, които съм прочел, съществуват много истини и мъдрост, ала никъде не срещнах точно описание на онзи миг, в който двама влюбени се сливат. Когато лежа в екстаз в прегръдките на Гуинет, най-силното усещане, което изпитваме, не е плътска наслада, а страст, и то страст на ума и сърцето. Никъде до този момент не бях прочел, че в акта на сливане „себе си“ не съществува, че желанието да даваш заличава всяка мисъл за получаване, че любовниците стават едно и се преливат един в друг - както аз в нея, така и тя в мен, неангажирани с прелъстяване и отдаване, а с тайнството на сътворението, обсебени не от желание, а от почуда, надарени за миг със силата, довела до възникването на Вселената, така че и ние да можем да създадем живот. Сега тя носи нашето дете.

Върху рояла са наредени снимки в ръчно изработени рамки. Сред тях е и онази, която взех от моето жилище без прозорци в нощта, когато Гуинет ми каза, че вече няма да се върна там. На нея е майка ми, заснета в един от по-добрите си дни, когато още не е пила твърде много и дори е успяла да се усмихне почти непринудено. Тя е прелестна и в очите и в грациозната й поза се долавя обещание, останало неосъществено. Открих я в затвореното с цип отделение на раницата, която тя ми връчи, когато ме прокуди от дома ни.

Има също снимка и на бащата на Гуинет, който е самото олицетворение на добротата, а от очите му блика интелигентност. Понякога дълго оставам загледан в него, а друг път, когато седя сам на верандата или скитам из горите, му говоря, разказвам му какво правим, какво сме чели и върху какво сме мислили напоследък, благодаря му всеки ден, защото аз не бих имал живот, ако той не бе изживял по този начин своя.