Дийн Кунц - Невинност

В девствената гора, където лъчите на следобедното слънце проникваха през клоните, кучетата ни поведоха по виещи се еленови пътеки. Папрати като огромни птичи крила се полюшваха в сенчестата борова гора. Пред мен децата следваха Гуинет и постоянно ту се губеха в сенките, ту отново изникваха на слънчевата светлина, сякаш гората искаше да ми напомни, че онова, което ти е дадено, може да ти бъде отнето.

Хижата бе точно толкова семпла, колкото подсказваше названието й - широка постройка от плътно наредени трупи, съединени с някакъв вид еластична мазилка под скосен покрив с улуци от медна ламарина, вече придобила зеленикава патина. Веранда заобикаляше и четирите й страни.

Когато застанахме в широката просека пред нея и се приготвихме да влезем, Гуинет ни каза, че вътре има складирани хранителни запаси за цели три години. Ала се чудеше как би могла да изхрани още и петдесет кучета.

Сякаш в отговор на въпроса й кучетата се оттеглиха в заобикалящите гори и само след минута вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували. В следващите дни идваха да ни правят компания, но никога не ядяха нищо от това, което им предлагахме - отказваха го категорично, сякаш миризмата ги обиждаше. От време на време кучетата се губеха сред дърветата - не всички наведнъж, а като че ли всяко водено от свой собствен график, и когато се връщаха, изглеждаха заситени и доволни. Скоро щяхме да узнаем тайната им.

Имената на близнаците бяха джошуа и джъстин, а момиченцето, дошло с тях, Консуела, не им беше роднина. Момчетата, мършави от гладуването, на което бяха подложени като наказание от майка си заради тормоза, който й бяха причинявали, скоро понапълняха, а кървавите следи от неотдавнашното душене избледняха по шията на Консуела, без да остане какъвто и да е белег. Хлътнатината в черепа на Мория не изчезна, ала косата й я скриваше. Тя явно не оказваше някакво неблагоприятно въздействие върху развитието й, защото момичето бе умно и жизнерадостно и дните й бяха изпълнени със смях.

Децата много искаха да празнуват Коледа, затова отсякохме подходяща елха и я украсихме с бодлива зеленика, събрана от гората, и с лъскави метални украшения, които направихме от консервени кутии и изрисувахме сами.

В централното помещение имаше роял „Стейнуей“, на който Гуинет ни свиреше коледни песни. Дори когато не знаеше мелодията на някоя песен, която споменавахме, щом се опиташе да я засвири, мигом намираше верните клавиши и музиката бликваше в хижата без нито един погрешен тон в нея.

Поради изявените музикални наклонности на дъщеря си Бейли беше снабдил този горски дом с много инструменти: два кларинета, саксофон, две цигулки, виолончело и още други. Споразумяхме се до следващата Коледа поне аз и може би Мория да се научим да свирим на някой инструмент, та да акомпанираме на пианото на Гуинет.

Сутринта на шести януари, когато влязох в кухнята да помогна за приготвянето на закуската, задната врата беше отворена, а Гуинет стоеше до перилата на верандата и се взираше отвъд просеката към гората, където дърветата бяха изпъстрени от сенки и слънчева светлина.

Денят бе мек за това време на годината и Гуинет бе впримчена в хватката на тъга, каквато периодично сполиташе нас двамата, но не и някое от децата.

Застанах до нея и обгърнах кръста й с ръка, а тя ме попита:

- Чувстваш ли го?

- Кое?

Гуинет не отговори, а след минута-две схванах причината за нейната меланхолия. Нито тишината, нито звукът, нито мирисът, нито отсъствието му, нито качеството на слънчевата светлина или цветът на небето предоставяха никакво доказателство, че една ера бе напълно приключила и бе започнала нова. Ала нямах никакво съмнение, че всички бяха измрели и цялото им огромно богатство бе останало без собственик, увеселителните им паркове, барове и зали за танци - без посетители, всеки голям град или малко селце - без нито един жител. Бях сигурен също така, че всеки кораб в морето бе пълен само с призраци, а небето бе обитавано вече само от птици.

- Толкова скоро... - промълви тя.

Непосилно бе да обхванем всичко това, ала нашата дарба, също както и на онези преди нас, бе да умеем да мислим, да разсъждаваме, а с тази дарба вървеше и подтикът да бъде използвана.

Ако имаше други мислители в тихата необятна земна шир, то те бяха като мен и Гуинет -малки групи на отдалечени едно от друго места, будни за загадките и чудесата, втъкани в настоящето.