Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

Загледах се в голямата пластмасова чаша със студен чай на бюрото на Сам. Бе зелена и с надпис в сигнално оранжево: „Големият Кетчър от Грабит Куик“. Сам също познаваше и двете. Доун работеше за него, а Модет бе кандидатствала за работа тук. На него определено не му се нравеше, че се срещам с вампир. Може би това бе принципното му отношение по въпроса. Точно в този момент Сам влезе и аз подскочих така, сякаш са ме заловили да правя нещо нередно. Точно каквото и правех в тетрадката си. Да имаш лоши помисли за приятел, не беше хубаво.

— Коя купчинка е хубавата? — попита, но ме погледна озадачено.

Подадох му не повече от десет молби.

— Това момиче, Ейми Бърли, — посочих най-горната — има опит, замества в бара „Добрите стари времена“. Чарлси е работила с нея, така че би могъл да я попиташ.

— Благодаря ти, Суки. Това ще ми спести излишно губене на време.

Кимнах в потвърждение.

— Добре ли си? — попита той. — Днес си някак сдържана.

Погледнах го по-внимателно. Изглеждаше както обикновено. Но съзнанието му бе затворено за мен. Как го правеше? Съзнанието на Бил също бе затворено, но той е вампир. А Сам определено не е.

— Просто Бил ми липсва — казах нарочно.

Дали щеше да ме поучи за опасността да се излиза с вампири?

— Ден е. Няма как да бъде тук — отговори Сам.

— Естествено — отвърнах стегнато и тъкмо се канех да добавя: „Той е извън града“, се зачудих дали е разумно да го правя, след като имам някакви подозрения по отношение на шефа си, макар и малки. Излязох от офиса толкова бързо, че Сам зяпна изумен.

По-късно същия ден го видях да говори дълго с Арлийн. От начина, по който се оглеждаха, ми стана повече от ясно, че ме обсъждат. Сам се върна в офиса с изключително тревожен вид. Но повече не се засякохме за разговор до края на деня.

Беше ми трудно да се прибера тази вечер у дома, защото знаех, че ще съм сама цяла нощ. Когато оставах сама преди, ми беше спокойно, защото знаех, че Бил е само на едно телефонно обаждане. А сега не беше така. Опитах се да се почувствам добре от факта, че след падането на мрака Буба ще изпълзи от дупката си и ще ме охранява. Но не успях.

Обадих се на Джейсън, но го нямаше у дома. Звъннах в „При Мерлот“ с надеждата да е там, но когато Тери Белфльор вдигна телефона, каза, не се е появявал.

Чудех се какво ли прави Сам тази вечер. Странно бе, че не излиза на срещи кой знае колко. Не беше поради липса на предложения, не един път съм била свидетел. Доун бе особено настъпателна. Тази вечер не можех да измисля нищо, от което да съм доволна.

Зачудих се дали Буба е наемният убиец, наемният вампир, на който Бил се е обадил, когато е решил да разкаже играта на чичо Бартлет. Недоумявах също защо е избрал такова слабоумно същество да ме пази.

Всяка книга, към която посягах, някак не беше подходящата. Всяка програма по телевизията, която се опитвах да гледам, изглеждаше ужасно скучна. Зачетох се в „Тайм“ и се издразних на склонността към самоубийство, завладяла толкова много нации. Метнах списанието през стаята.

Съзнанието ми се блъскаше като животно, което се опитва да излезе от клетка. Не можех да се концентрирам върху нищо и не можех да си намеря място.

Когато телефонът звънна, скочих на крака.

— Ало! — произнесох рязко.

— Джейсън е тук в момента — рече Тери Белфльор. — Иска да те черпи едно.

Не ми се понрави идеята да излизам по това време, вече беше тъмно, не исках и да се прибирам после в празна къща… или поне се надявах, че е празна.

После се смъмрих, в крайна сметка имаше някой, който наблюдава къщата, някой, който е страшно силен, макар и малоумен.

— Добре. Ще съм там след минута — отвърнах. Тери затвори. Господин Бъбривец, няма що! Облякох памучна пола и жълта блузка и като се оглеждах в двете посоки, прекосих двора, за да стигна до колата. Бях оставила всички външни лампи да светят. Отключих колата и бързо скочих вътре. Веднага заключих отвътре. Определено не бе възможно да се живее така.

КОГАТО СТИГНАХ ДО „ПРИ МЕРЛОТ“, ПО НАВИК ПАРКИРАХ на служебния паркинг. Някакво куче ровеше край боклука. Погалих го по главата и влязох вътре. Налагаше се да се обаждаме поне веднъж седмично на приюта за животни, за да дойдат да приберат някое животно, улично или изоставено. Много от тях бяха бременни, ужасна история.

Тери беше зад бара.

— Хей! — поздравих. — Къде е Джейсън?

— Не е тук, — отвърна Тери — нали ти казах по телефона, не съм го виждал тази вечер.

Останах с широко отворена уста.