Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Но какво си ти? — попитах изведнъж, рязко сменяйки темата. — Обяснението за теб не би могло да е вирус. Искам да кажа, ти се променяш изцяло.

Той не каза нищо. Само ме погледна. Очите му бяха сини, живи и умни.

— Способността да променяш формата си определено е свръхестествена. И ако това е възможно, следователно и други неща може да са… Така че… — замълчах, преди да продължа. — Бил няма абсолютно никакъв вирус. Да си вампир не може да се обясни с алергия към сребро, чесън и слънчева светлина… това са глупости, които вампирите разпространяват насам — натам, пропаганда, ако щеш… като страдащи от ужасна болест хората ги приемат по-лесно. Но това, което те наистина са… те са…

Втурнах се към банята и повърнах.

— Да… — тъжно промълви Сам от вратата. — Съжалявам, Суки, но Бил не е заразен от вирус. Той е наистина, наистина мъртъв.

ИЗМИХ ЛИЦЕТО И ЗЪБИТЕ СИ. СЕДНАХ В КРАЯ НА леглото, нямах сили. Сам седна до мен. Прегърна ме, за да ме утеши, и не след дълго се притиснах до него и положих глава на рамото му.

— Знаеш ли, веднъж слушах националното радио — сетих се внезапно. — Говореха за замразяването на тела и за това колко много хора избират да замразят само главата си, защото е много по-евтино в сравнение с цялото тяло.

— А?

— Познай коя песен пуснаха накрая.

— Коя, Суки?

— „Положи глава на рамото ми“.

Сам се задави, след което избухна в бурен смях.

— Виж, Сам, — обадих се, когато притихна — разбирам какво ми казваш, но ще трябва да го обсъдя с Бил. Обичам го и съм му вярна. А той не е тук, за да каже какво мисли по въпроса.

— О, не става въпрос да те съблазня и да те отдалеча от него. Макар че би било прекрасно.

Сам ми даде една от своите редки прелестни усмивки. Сега, когато знаех тайната му, изглеждаше много по-спокоен.

— Тогава за какво става въпрос?

— За това да те опазя жива, докато заловят убиеца.

— Значи затова се събуди гол в леглото ми? Заради моята сигурност?

Той има благоприличието да се засрами.

— Е, можеше да го планирам и по-добре. Но когато Арлийн ми съобщи, че Бил отсъства от града, не мислех, че ще искаш някого край себе си. Знаех, че няма да ме допуснеш да прекарам нощта тук като човек.

— Сега, като знаеш, че Буба пази къщата през нощта, по-спокоен ли си?

— Вампирите са силни и свирепи — призна Сам. — Предполагам, че този Буба дължи нещо на Бил, иначе не би му вършил тази услуга. Вампирите не ги бива много да си правят услуги. Светът им е подчинен на доста правила и закони.

Трябваше повече да внимавам в думите му, но си помислих, че няма смисъл да обяснявам произхода на Буба.

— Щом като вие двамата с Бил съществувате, предполагам, съществуват и разни други неща — отвърнах, осъзнавайки каква гениална мисъл ме е осенила. Откакто срещнах Бил, не изпитвах вече такава потребност да трупам разни умни идеи за размисли, но нямаше да е лошо да бъда подготвена. — Някой път ще трябва да ми разкажеш.

Снежния човек? Чудовището от Лох Нес? Винаги съм вярвала в Неси.

— Е, аз май по-добре да се прибирам — каза Сам и ме погледна с надежда, понеже все още беше гол.

— И аз така мисля. Но… о, боже… пфу да му се не види!

Хукнах нагоре по стълбите да потърся някакви дрехи. Доколкото си спомням, Джейсън бе оставил някои неща за всеки случай в един от гардеробите горе. В първата спалня открих чифт дънки и работна риза. Под ламаринения покрив бе горещо, тъй като вторият етаж бе на отделен термостат. Слязох долу, наслаждавайки се на прохладата.

— Ето — казах, подавайки дрехите на Сам. — Дано ти станат.

Той изглеждаше така, сякаш му се иска да поднови разговора, но изведнъж осъзнах, че съм в прозрачна нощница, а той нямаше нищо върху себе си.

— Облечи се — произнесох строго. — Направи го във всекидневната.

Изтиках го бързо от стаята и затворих вратата. Реших, че ще се обиди, ако я заключа, така че не го направих. Приготвих се за рекордно кратко време, като облякох чисто бельо, памучната пола и жълтата блуза от снощи. Поизчистих грима си, сложих някакви обеци, прибрах косата си на опашка и я вързах с жълта панделка. Духът ми се повдигна, като се погледнах в огледалото. Но усмивката ми се стопи, когато чух отпред да спира автомобил.

Излязох от спалнята по-бързо и от куршум, надявайки се, че Сам се е облякъл и се е скрил. Той бе направил нещо още по-хубаво, беше се превърнал в куче. Дрехите бяха пръснати по пода и аз ги вдигнах и ги бутнах в гардероба в коридора.

— Добро момче! — рекох поощрително и го почесах зад ушите. В отговор Дийн повдигна полата ми с черната си студена муцуна. — Да ги нямаме такива! — казах и надникнах през предния прозорец. — Анди Белфльор — съобщих на кучето.