Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Но нали после ми се обади, че се е появил?

— Не съм.

Ококорихме се един срещу друг. Явно тази вечер не бе от хубавите за него. Измъчваха го кошмарите от времето на военната му служба и битката му с алкохола и наркотиците. Бе зачервен и плувнал в пот въпреки климатика, а движенията му бяха резки и непохватни. Горкият Тери.

— Наистина ли не си ми се обаждал? — попитах колкото е възможно по-неутрално.

— Нали ти казах, не съм. — Прозвуча агресивно. Надявах се никой от постоянните клиенти да не се заяде с него тази вечер. Дръпнах се назад с отстъпчива усмивка. Кучето все още беше при задната врата. Когато ме видя, изскимтя.

— Гладен ли си, приятел? — То дойде при мен, но не подви раболепно опашка, както очаквах. Когато се приближи до светлината, забелязах, че някой го е изоставил, и то наскоро, ако се съди по лъскавата му козина. Породата му беше коли, или поне донякъде. Тъкмо се канех да вляза в кухнята и да попитам дали няма някакви остатъци за този приятел, когато ме осени по-добра идея. — Знам, че старият Буба е пред къщата, но може дойдеш с мен у дома — изрекох с детския глас, който използвах, когато говоря на животни и мисля, че никой не ме слуша. — Можеш ли да ходиш по нужда отвън, така че да не правим поразии вкъщи, а, малкият? — колито сякаш ме разбра и маркира единия край на контейнера. — Добро, куче! Идваш ли с мен? — отворих вратата на колата, като се надявах да не изцапа много седалката. Кучето се подвоуми. — Хайде, съкровище, ще те нахраня с нещо вкусно, когато стигнем у нас!

Подкупването не беше задължително лошо нещо. След още няколко погледа и усърдно душене на ръцете ми животното скочи на предната седалка, седна и се загледа право в чистачките, като да се бе посветил на това пътуване. Казах му, че оценявам това, и почесах ушите му. Потеглихме и стана повече от ясно, че кучето е свикнало да се вози. — Така, когато стигнем вкъщи, приятел, трябва да отидем до входната врата много бързо, става ли? Сред дърветата има едно чудовище, на което ще му хареса да си те хапне — кучето издаде неспокоен звук. — Е, няма да има такава възможност — успокоих го. Определено беше хубаво да има на кого да говориш. И беше дори още по-хубаво, че не може да ти отговори, поне засега. А и не трябваше да държа съзнанието си заключено, защото не ставаше въпрос за човек. Спокойствие.

— А сега ще трябва да побързаме.

— Бау! — съгласи се моят другар.

— Ще трябва да ти измисля някакво име — казах аз. — Какво ще кажеш за… Бъфи?

Кучето изръмжа.

— Добре. Ами Роувър?

Изскимтя.

— И това не ти харесва, а?! Хм — свих в отбивката ми за паркиране. — Може би вече си имаш име — замислих се аз. — Нека да проверя шията ти — изключих двигателя и прокарах пръсти през гъстата му козина. Нямаше дори каишка против бълхи. — Никак не са се грижили за теб, съкровище — казах. — Но вече няма да е така. Аз ще съм добра мама. С тези думи извадих ключовете за къщата и отворих вратата. Докато се усетя, кучето ме бутна, мина покрай мен и застана насред двора, оглеждайки се предпазливо. Подуши въздуха и започна да ръмжи. — Това е добрият вампир, съкровище, този, който пази къщата. Влез вътре — с известни увещания успях да го вкарам в къщата. Незабавно заключих след нас.

Кучето обходи цялата всекидневна, като душеше и се оглеждаше. След като го наблюдавах известно време, за да се уверя, че няма намерение да започне да дъвче нещо или да вдигне крак, отидох до кухнята да му намеря нещо за ядене. Напълних голяма паница с вода. Взех пластмасовата купа, в която баба държеше зелената салата, и сложих в нея остатъците от храната на Тина и някакво месо. Реших, че ако е прегладнял, това би било приемливо. Кучето най-сетне стигна до кухнята и се запъти към купите. Подуши храната, вдигна глава и се загледа в мен.

— Съжалявам, но нямам кучешка храна. Това е всичко, което имам. Ако искаш да останеш с мен, ще ти купя по-хубава — кучето ме гледа още няколко секунди и наведе глава към купата. Хапна малко месо, отпи вода и ме погледна с очакване. — Мога ли да те наричам Рекс?

Последва слабо ръмжене.

— Какво ще кажеш за Дийн? — попитах. — Дийн е хубаво име, така се казваше момчето, което ми помогна в книжарницата в Шривпорт. Очите му приличаха донякъде на твоите — живи и умни — а и Дийн бе малко нетипично. Никога досега не бях срещала куче на име Дийн. — На бас, че си по-умен от Буба — отбелязах внимателно, а новият ми приятел ми отвърна с кратко и енергично изджавкване. — Е, Дийн, хайде да се приготвяме за лягане — повиках го, искрено радостна от това, че има на кого да говоря.