Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

Стоях със скръстени пред гърдите ръце, очаквайки с известен интерес обяснението му.

— Скъпа, трябва да замина за известно време — сподели той.

Неочакваната новина напълно ме обърка.

— Какво… Защо? Не, чакай, не желая да знам. — Махнах с ръка, разсейвайки всякакви подозрения, че е длъжен да ми се обяснява.

— Ще ти кажа, като се върна — отсече той.

— И каква е ролята на твоя приятел Буба? — Имах неприятното усещане, че вече зная отговора.

— Буба ще те пази, докато ме няма — заяви Бил.

Повдигнах вежди.

— Добре де. Той не е кой знае колко… прозорлив — призна най-после. — Но е силен, ще направи каквото му кажа и ще внимава никой да не влиза в къщата ти.

— Ще стои навън сред дърветата?

— О, да! — рече Бил съчувствено. — Дори не трябва да идва и да говори с теб. Като се стъмни, просто ще си намери място, от което да може да наблюдава къщата, и ще надзирава цяла нощ.

Не трябва да забравям да си спускам щорите. Идеята как малоумен вампир наднича през прозорците ми не ми се нравеше особено.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо? — попитах безпомощно. — Не си го обсъждал с мен.

Бил въздъхна леко, това бе неговият начин да поеме дълбоко въздух.

— Скъпа, — започна той изключително внимателно — старая се страшно много да разбера начина, по който жените искат да се отнасят към тях в днешно време. Но ми е неестествено… особено когато се страхувам, че си в опасност. Старая се да подсигуря нещата така, че да не се притеснявам, докато ме няма. Ще ми се да не ми се налагаше да заминавам. Не ми се иска да го правя, но се налага, заради нас.

Погледнах го.

— Чувам те — казах накрая. — Не съм очарована от идеята, но ме е страх нощем, така че… ами, добре.

Честно казано, не смятам, че имаше каквото и да било значение дали съм дала съгласието си или не. В крайна сметка, как можех да накарам Буба да си тръгне, ако не иска да го направи? Дори служителите на реда в малкото ни градче не разполагаха със средства да се разправят с вампири. А ако се изправеха лице в лице точно с този, щяха само да стоят с отворена уста достатъчно дълго да ги разкъса на парчета. Оцених загрижеността на Бил и си помислих, че няма да е зле да му благодаря. Прегърнах го плахо.

— Е, щом наистина се налага да заминеш… Само внимавай — казах, опитвайки се да не звуча отчаяно. — Има ли къде да отседнеш?

— Да. Ще съм в Ню Орлеанс. Има свободна стая в „Кръв из квартала“.

Бях чела статия за този хотел — първия в света, който обслужва единствено вампири. Гарантираха пълна сигурност и досега бе точно така. И се намираше точно в центъра на френския квартал. На мръкване вампфенове и туристи се тълпяха наоколо и чакаха вампирите да излязат.

Започнах леко да ревнувам. Опитах се да не изглеждам като тъжно кутре, избутано обратно в къщата, когато стопаните му излизат. Сложих пак дежурната усмивка.

— Е, приятно изкарване — отвърнах ведро. — Готов ли ти е багажът? Пътят ще ти отнеме няколко часа, а вече се стъмни.

— Колата е готова. — Едва сега си дадох сметка, че е отложил тръгването, за да прекара известно време с мен и децата на Арлийн. — По-добре да тръгвам — подвоуми се, търсейки подходящите думи. После протегна ръце към мен. Поех ги и той ме притегли леко. Попаднах в прегръдките му. Потрих лицето си в ризата му. Прегърнах го и го притиснах до себе си. — Ще ми липсваш — гласът му прозвуча като въздишка, но го чух.

Целуна ме по главата, отдели се от мен и излезе през вратата. Долових гласа му от предната веранда, даваше последни наставления на Буба, чух и изскърцването на люлката, когато Буба стана от нея.

Не погледнах през прозореца, докато не чух колата да се отдалечава. После видях Буба да се скрива сред дърветата. Докато вземах душ, си казах, че Бил не би го извикал да ме пази, ако не му вярва. Но все още не бях сигурна от кого се страхувам повече — от убиеца, който Буба дебнеше, или от самия Буба.

СЛЕДВАЩИЯ ДЕН НА РАБОТА АРЛИЙН МЕ ПОПИТА ЗАЩО вампирът беше у дома. Не бях изненадана, че повдигна темата.

— Ами, на Бил му се наложи да отсъства от града и се притеснява, нали знаеш… — Надявах се с това да приключим.

Но Чарлси се намеси — не бяхме никак заети, служителите от търговската камара обядваха във „Финс и Хувс“, а хората от „Стопанките на молитвите и картофите“ си хапваха печените картофи в огромната стара къща на госпожа Белфльор.

— Искаш да кажеш, — обади се тя ококорена — че твоят човек ти е наел личен бодигард?

Кимнах неохотно. Можеше и така да се каже.