Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Изглеждаш много светъл, Бил.

— Така е — отвърна той. — Такава е естествената ми текстура.

Братът и сестричката му си размениха погледи. Стана ми ясно, че според тях „естествена текстура“ е някаква болест и не би било учтиво да задават повече въпроси. Понякога децата проявяват известна съобразителност.

Отначало Бил бе стегнат, но с напредването на вечерта започна да се отпуска. Бях готова да си призная, че в девет вече бях изморена, но той бе все така свеж с децата, когато Арлийн и Рене минаха в единайсет да ги приберат.

Представих им го, а той се здрависа с тях както е общоприето, когато пристигна още един посетител.

Привлекателен вампир с гъста черна коса, сресана по необикновен начин — на вълни, се появи откъм горичката, докато Арлийн качваше децата отзад в колата, а Рене и Бил си говореха. Бил му махна непринудено и той му отвърна със същото, присъединявайки се към двамата, все едно го бяха очаквали.

От люлката на предната веранда наблюдавах как ги запознава един с друг и те се здрависват. Рене направо го зяпаше. Според мен май разпозна какъв е. Бил го погледна многозначително и поклати глава, а той затвори уста, без да каже това, което се канеше.

Новопоявилият се бе здравеняк, по-висок от Бил. Бе облечен със стари дънки и тениска с надпис „Посетих Грейсланд“. Ботушите му бяха с износени пети. Носеше бутилка със синтетична кръв и от време на време отпиваше от нея. Майстор на общуването.

Може и да се подведох по реакцията на Рене, но колкото повече гледах вампира, толкова по-познат ми се струваше. Опитах се мислено да прибавя няколко тона към цвета на кожата му и няколко бръчки, представяйки си го изправен и добавяйки малко живот в чертите му. Боже мили! Това бе мъжът от Мемфис.

Рене се обърна да си тръгва, а Бил поведе новодошлия към мен. На около метър и половина разстояние вампирът извика със силен южняшки акцент:

— Хей, Бил ми каза, че някой е убил котката ти.

Бил затвори очи за секунда, а аз само кимнах, онемяла.

— Е, съжалявам за случилото се. Аз обичам котки — допълни той.

Стана ми повече от ясно, че не става дума за предпочитанията му да гали козината им. Надявах се децата да не са го чули, но ужасеното лице на Арлийн се появи на прозореца на колата. Доброто впечатление, което Бил бе направил, вероятно бе отишло на вятъра.

Рене поклати глава зад гърба му, седна зад волана, докато палеше двигателя, и се сбогува. Погледна през прозореца и задържа очи върху новодошлия. Трябваше да кажа нещо на Арлийн, защото тя отново се показа от своя прозорец ококорена колкото може. Забелязах как зяпна от изненада, когато се вгледа по-добре в съществото до Бил. Прибра главата си и чух колата да изскърцва, когато потегли.

— Суки, — рече Бил — това е Буба.

— Буба — повторих, направо невярваща на ушите си.

— Да, Буба — отвърна ведро вампирът с ужасната си усмивка, излъчваща добронамереност. — Това съм аз. Приятно ми е да се запознаем.

Здрависах се с него, принуждавайки се да се усмихна в отговор. Боже господи, никога не бях допускала, че ще се здрависвам с него. Но той определено изглеждаше по-зле.

— Буба, имаш ли нещо против да изчакаш тук на верандата? Нека да обясня на Суки за нашата уговорка.

— Няма проблем — отвърна небрежно Буба и седна на люлката, доволен като безмозъчно мекотело.

Влязохме във всекидневната, но преди това забелязах, че когато Буба се появи, повечето от нощните звуци — буболечки и жаби — просто изчезнаха.

— Надявах се да имам възможност да ти обясня, преди той да дойде — шепнешком каза Бил. — Но не можах.

— Този, който си мисля, ли е? — попитах.

— Да. Така че сега знаеш, поне някои от историите на очевидци са верни. Но не се обръщай към него по име. Наричай го Буба! Нещо се обърка, когато се превръщаше от човек във вампир. Може би заради всички химикали в кръвта му.

— Но той не беше ли наистина мъртъв?

— Не… точно. Един от нашите, голям фен, който работеше в моргата, доловил, че у него все още мъждее искра живот, и го доведе по най-бързия начин.

— Доведе?

— Направи го вампир — обясни Бил. — Но се оказа грешка. От това, което чувам от приятелите си, той вече не е същият. Има мозък колкото мекотело и изкарва пари, като върши разни необичайни за нас неща. Както виждаш, не можем да си позволим да го показваме.

Кимнах с широко зяпнала уста. Разбира се, че не могат.

— Божичко! — прошепнах, изумена при вида на знатната особа в задния ми двор.

— Така че не забравяй колко малоумен и импулсивен е той… Не оставай насаме с него и не го наричай по никакъв друг начин, освен Буба. Както сам ти каза, той харесва домашни любимци, но това не го прави кой знае колко по-благонадежден. А сега да си дойдем на думата — защо го доведох тук…