Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Здрав съм като камък — отговаря, вдига юмрук, за да илюстрира думите си, и сяда — неволно изпъшква и потреперва. Позамисля се и добавя: — Искаш ли да ти кажа защо бързам толкова?

Уейланд обмисля отговора си (което допада на съдията), после кимва.

— Свързано е с острова, за който преди малко се разпоредих в завещанието си. Предполагам, че до днес не подозираше за съществуването му.

— Имате право.

— Повечето хора не го забелязват и с основание — кой ще обърне внимание на парче земя, което едва се подава от водата. Дори морските костенурки не стъпват там. Въпреки това е необикновен. Известно ли ти е, че дядо ми е участвал във войната с Испания 5 5 Военен конфликт между САЩ и Кралство Испания, започнал на 21 април 1898 г. по повод въстанието на остров Куба и взривяването на американския кораб „Мейн“ и завършил на 12 август същата година с победа на САЩ. В резултат Кралство Испания загубва богатите си колонии Куба, Пуерто Рико, Филипинските острови и Гуам, които минават под суверенитета на САЩ. — Б.пр. ?

— Не, сър. — „Младокът“ говори с преувеличена почтителност, както хората се обръщат към малоумните старци; вероятно смята, че умът на съдията блуждае. Само че дълбоко греши — умът на Бичър никога не е бил така бистър и след като е направил първата крачка, жадува да разкаже цялата история, преди да…

Ами, преди.

— Да, участвал е. Някъде тук имам негова снимка на възвишението Сан Хуан. Той твърдеше, че се е бил и в Гражданската война, но проучванията ми във връзка с моите мемоари доказаха, че това е невъзможно. По това време дядо или не е бил роден, или е бил мъник. Обаче имаше богато въображение и умееше да разказва така, че да повярвам на най-фантастичните му истории. И защо не? Бях невинно хлапе, което доскоро е вярвало в Дядо Коледа и във феята, която сменя падналите зъбки с нови.

— И той ли беше юрист като двамата с баща ви?

— Не, синко, дядо ми беше крадец. Бързопръстия Хари не можеше да му стъпи на малкото пръстче — плячкосваше всичко, което не е заковано. Само че като повечето апаши, които винаги се изплъзват от закона — например като сегашния ни губернатор, — той наричаше себе си бизнесмен. Бизнесът му — евфемизъм за обирджийство — беше свързан с покупко-продажба на земи. Купуваше на безценица блатисти терени, гъмжащи от алигатори и от комари, и ги продаваше скъпо и прескъпо на клиенти, наивни като моя милост в детството ми. Балзак е казал: „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление“. Тази мисъл важи с пълна сила за семейство Бичър, но помни, че си мой адвокат и че трябва да запазиш в тайна всичко, казано от мен.

— Разбира се, сър. — Уейланд отново посяга към чашата и си казва, че досега не е пил толкова хубаво уиски.

— Дядо Бичър ми показа онзи остров, когато бях десетгодишен. Нашите бяха отишли някъде и му бяха заръчали да се грижи за мен. Сигурно му се искаха тишина и спокойствие. Или пък обратното — да полудува с хубавичката прислужница и да ѝ бръкне под полата. Затова ми разказа за Едуард Тич — по прякор Черната брада, за когото се говорело, че е закопал на острова голямо съкровище.

— „Досега никой не го е намерил, Хави (така ме наричаше), ама на теб може да ти излезе късметът. Представяш ли си — купища скъпоценности и златни дублони!“ Навярно се досещаш какво направих.

— Сигурно сте отишли на острова и сте оставили стареца да се позабавлява с прислужницата.

Съдията се усмихва и кима:

— Качих се на старото дървено кану, което държахме вързано на кея, и загребах така, сякаш ме гонеха триста дявола и скоро щяха да ме настигнат. След пет минути бях там. Напоследък прекосяването на пролива ми отнема тройно повече време, и то ако няма силно вълнение. Откъм сушата островът е покрит с камънаци и обрасъл с храсталаци, но от другата му страна има дюна от много фин пясък, която никога не изчезва. Вече осемдесет години ходя там и не забелязвам някаква промяна.

— Надали сте открили съкровището.

— Напротив. По-точно открих нещо, но не бяха скъпоценности и златни дублони, а име, сякаш написано с пръчка на дюната… само че никъде не се виждаше пръчка. Буквите бяха врязани в пясъка и изпъкваха под слънцето, изпълващо ги със сенки. Изглеждаха така, все едно се движат.

— Чие беше името, сър?

— Мисля, че трябва да го видиш, за да добиеш представа. — Съдията изважда от горното чекмедже на бюрото си лист хартия, написва нещо с печатни букви и завърта листа така, че Уейланд да прочете написаното: „РОБИ ЛАДУШ“.