Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

На Джон Ървинг

Под яркосиньото утринно небе съдията тромаво се качва в каяка (движенията му са бавни, затова минават пет минути, докато се настани) и си мисли, че с напредването на възрастта човешкото тяло се превръща в чувал, пълен с болки и унижения. Преди осемдесет години, когато беше на десет, той скачаше в дървената лодка и отвързваше въжето, придържащо я към кея, без да е обременен от тежестта на спасителната жилетка или на грижите и естествено, без да си подмокри гащите. Всяко пътешествие до безименното островче, подаващо се от водата на двеста метра от брега на залива като наполовина потопена подводница, започваше с неописуем трепет, примесен с безпокойство. Сега трепетът го няма, останала е само тревогата. И болката, която сякаш се е загнездила в корема му и се разпространява из цялото му тяло. Той обаче не се отказва от експедицията. През последните години, съпътстващи настъпването на старостта, вече е загубил интерес към много неща — всъщност към повечето, вълнуващи по-младите, — но не и към дюната в далечния край на острова. Не и към дюната.

Отначало след всяка силна буря очакваше пясъчното хълмче да е изчезнало, а когато през 1944 ураган потопи военния кораб „Уорингтън“ край Виро Бийч, беше сигурен, че и дюната е била пометена. Обаче, след като небето се проясни, видя, че островът си е там. Също и дюната, въпреки че вятърът, духащ със сто и шейсет километра в час, би трябвало да отвее пясъка и да останат само голи скали и коралови бабуни. През годините съдията често се питаше дали магията е в него, или в острова. Предполагаше, че е вярно и едното, и другото, но най-магическа беше дюната.

От 1932 досега хиляди пъти е изминавал с лодка краткото разстояние от сушата до острова и обратно. Обикновено там има само камънаци, храсти и пясък, обаче от време на време той намира още нещо.

Най-после се намества в каяка, хваща веслата и бавно гребе към острова, вятърът развява рехавите кичурчета побеляла коса, опасващи плешивото му теме. Над него кръжат няколко лешояда и разговарят на грозния си език. Някога той беше наследник на най-богатия човек по крайбрежието на Мексиканския залив, след което стана адвокат, после — съдия в окръг Пинелас, накрая беше назначен в щатския Върховен съд. Говореше се, че ще бъде номиниран за Върховния съд на Съединените щати, само че това не се случи и само седмица след като ненормалникът Клинтън замени Рейгън в Белия дом, съдия Харви Бичър — съдията, както го наричаха повечето му познати (той нямаше приятели) в Сарасота, Оспри, Хокомис и Венис, — подаде оставка. И без това не харесваше столицата на Флорида Талахаси. Там е студено.

Пък и твърде далеч от острова и от особената дюна. През ранните утрини, докато кануто се носи по спокойните води, Харви е склонен да признае, че е пристрастен към тези пътувания. А и кой не би се пристрастил?

На каменистия източен бряг в пукнатина в покрита с гуано скала е пораснало невисоко чворесто дърво. Съдията винаги завързва лодката за него и винаги здраво затяга възела. Не му се иска течението да отнесе кануто и той да си остане на острова; имотът на баща му (още мислено го нарича така, въпреки че старият Бичър е покойник от четирийсет години) заема близо четири квадратни километра от най-скъпите земи по крайбрежието, господарската къща е по-навътре, откъм залива Сарасота, затова дори той да вика за помощ, никой няма да го чуе. Томи Къртис, пазачът на имота, може би ще забележи отсъствието му и ще тръгне да го търси, по-вероятно е обаче да реши, че съдията се е заключил в кабинета си — напоследък Харви прекарва там все повече време уж пишейки мемоарите си.