Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Навремето госпожа Райли щеше да се разтревожи, ако той не излезе от кабинета си, за да обядва, но напоследък Харви много рядко хапва по това време („Толкова е изпосталял, че на нищо не прилича“ — често коментира тя, но само зад гърба му). Няма друг персонал, а икономката и пазачът знаят, че той се сърди, когато прекъсват работата му. Не че има опасност да го прекъснат — от две години не е добавил нито ред към мемоарите си и дълбоко в сърцето си знае, че никога няма да ги допише. Недовършените спомени на съдия от Флорида? Надали ще е голяма загуба за човечеството. Единственото, което може да опише, никога няма да види бял свят.

Слизането от лодката го затруднява още повече от качването в нея — Бичър пада по гръб и вълничките, които прииждат върху зърнестия пясък, намокрят ризата и панталона му. Все му е едно. Не му се случва за първи път, а и няма кой да го види. Дава си сметка, че е чиста лудост на тази възраст да идва с лодката дотук, въпреки че островът е близо до сушата, обаче за нищо на света няма да прекрати пътешествията. Пристрастяването е по-силно от него.

Изправя се, залита и притиска длани до корема си, изчаквайки болката да премине. Бръсва пясъка и миниатюрните раковини, полепнали по панталона му, още веднъж проверява дали лодката е завързана здраво и като вдига глава, забелязва, че единият лешояд е кацнал на най-високата скала и го наблюдава.

— Къш! — крясва му и за пореден път се ужасява от гласа си — дрезгав и треперлив като на заядлива старица в траур. — Къш, гадино! Разкарай се и си гледай работата!

Лешоядът разперва за миг проскубаните си криле, но не помръдва. Очичките му, напомнящи лъскави черни мъниста, сякаш казват: „Ама господин съдия, днес имам работа тъкмо с теб“.

Бичър се навежда, избира по-голяма раковина и я запраща към птицата. Този път тя отлита, плющенето на крилете ѝ е като звук от раздиране на плат. Прелита над тясната ивица вода и каца на кея, където е завързана лодката. „Прогоних я — казва си Бичър, — обаче все пак е лоша поличба.“ Спомня си как веднъж Джими Каслоу от щатската пътна полиция му каза, че лешоядите не само знаят къде има мърша, но и къде ще има много скоро:

— Представа си нямаш колко пъти съм виждал как тези грозници кръжат над един или друг участък от магистрала Тамиами, а след два дни тъкмо на това място става катастрофа. Да, налудничаво е, обаче всеки полицай във Флорида ще потвърди думите ми.

Над безименното островче винаги кръжат лешояди. Съдия Бичър предполага, че от малкото парче земя се излъчва миризма на смърт… обяснимо, нали?

Тръгва по тясната пътека, която е проправил през годините. Ще разгледа дюната от другата страна, където пясъкът е ситен, а не зърнест и примесен с камъчета и начупени раковини, после ще се върне при лодката и ще изпие цялата бутилчица със студен чай. Може би ще подремне под утринното слънце (напоследък все го избива на сън, което вероятно е нормално за всички, наближаващи или прехвърлили деветдесетте), а когато се събуди (ако се събуди), ще потегли обратно към брега. Внушава си, че дюната ще е най-обикновено заоблено пясъчно хълмче — като повечето пъти, обаче има лошо предчувствие. Знае какво ще види.

Проклетите лешояди също знаят.

Остава дълго на пясъчната ивица — стои прав, сключил е на гърба си пръстите си, изкривени от ревматизма. Изпитва болки навсякъде — в раменете, в кръста, в коленете и най-вече в корема, — но не им обръща внимание. Тъкмо сега не му е до тях. Може би по-късно…

Взира се в дюната и в написаното върху нея…

Антъни Уейланд пристига в Пеликан Пойнт, имението на съдията, точно в седем вечерта, както са се уговорили. Бичър открай време харесва коректността — във и извън съдебната зала, — а това момче е коректно. Напомня си никога да не нарича Уейланд „момче“ (въпреки че тук, в южните щати, обръщението „синко“ е допустимо). Антъни няма да разбере, че когато си на деветдесет, всеки човек на възраст под шейсет години ти изглежда като момче.

Кани новодошлия в кабинета си и казва:

— Благодаря, че се отзова на поканата. — В къщата са само двамата — Къртис и госпожа Райли отдавна да се прибрали в домовете си в Нокомис Вилидж. — Носиш ли необходимото?

— Разбира се, сър. — Уейланд отваря голямото си дипломатическо куфарче и изважда листове хартия, прикрепени със солидна метална щипка. Хартията не е пергаментова, както е бил обичаят навремето, но е плътна и луксозна. Най-отгоре на първата страница са написани с вдъхващ страх и уважение готически шрифт (който според съдията е най-подходящ за надписи на надгробни плочи) следните думи: „Последна воля и завещание на ХАРВИ Л. БИЧЪР“. — Откровено казано, изненадан съм, че сам не подготвихте документа. Мисля, че дори да сте позабравили някои положения от наследственото право на щата Флорида, пак го познавате много по-добре от мен.