Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Аха… — промърморва адвокатът, макар че явно не разбира нищичко.

— При друг случай щях да тръгна да търся съкровището с този Роби, защото беше най-добрият ми приятел и като всички хлапета на нашата възраст бяхме неразделни.

— Като сиамски близнаци — усмихва се Уейланд. Може би си спомня най-добрия си приятел през отдавна отминалите дни на детството си.

— Да, бяхме много гъсти, както казвате вие, младежите. Само че тъкмо тогава Роби беше заминал с техните при родителите на майка му във Вирджиния или в Мериленд… някъде на север. Ето защо предприех издирването сам. А сега слушай внимателно, синко. Всъщност приятелят ми се казваше Робърт Ладусет.

— Аха — отново промърморва Уейланд.

Бичър си казва, че това уклончиво мърморене рано или късно ще вбеси някой събеседник на господин адвоката, обаче самият той не ще има възможност да се увери в предположението си, затова предпочита да не се дразни.

— С него бяхме първи приятели, но бяхме в една тайфа с други момчета и всички му викаха Роби Ладуш. Сещаш ли се накъде бия?

— Май да — отговаря Уейланд, само дето изражението му подсказва точно обратното. Не е чудно — Бичър е имал много повече време, за да размишлява върху тези неща. Най-често през безсънните нощи.

— Напомням ти, че тогава бях на десет. Ако ме бяха накарали да напиша името на приятеля си, щеше да се получи ето това. — Той потупва с пръст думите РОБИ ЛАДУШ на листа хартия и добавя тихо, сякаш говори на себе си: — Излиза, че донякъде магията е в мен. Няма друго обяснение. Въпросът е доколко.

— Твърдите, че не вие сте написали името в пясъка, така ли?

— Естествено, че не бях аз. Мисля, че го обясних от ясно по-ясно.

— В такъв случай сигурно е било написано от момче от вашата… тайфа.

— Всички бяха от Нокомис Вилидж и дори не бяха чували за острова, пък и надали биха проявили интерес към някакво си каменисто парче земя, обраснало с гъсти храсталаци. Само Роби знаеше какво е онова хълмче във водата отвъд пролива — и той като мен беше от Пойнт, — обаче се намираше на стотици километри на север.

— Аха…

— Роби не се върна от онова пътуване. След около седмица научихме, че по време на езда паднал от коня и си счупил врата. Загинал на място. Родителите му бяха съкрушени. Аз — също.

Настъпва тишина, докато Уейланд размишлява върху чутото. И съдията размишлява. Някъде в далечината хеликоптер прелита над пролива. „От Отдела с борба с наркотиците търсят трафиканти на дрога“ — казва си Бичър. Всяка нощ чува бръмченето на хеликоптерите. Такава е действителността в съвременния свят и поради тази причина (поради много причини) му се иска да се отърси от нея.

Накрая Уейланд подхваща:

— Ако съм ви разбрал правилно…

— Ами, не знам — прекъсва го съдията. — Какво разбра?

Антъни Уейланд е твърде опитен адвокат, за да попадне в този капан, и вместо да отговори, също задава въпрос:

— Споделихте ли с дядо ви?

— Не, защото в деня, в който получихме телеграмата с тъжната вест, той беше заминал за някъде. Рядко се задържаше на едно място. Видях го чак след около шест месеца. Не му казах нищо. И както е сторила Мария след раждането на единствения Син Божи, пазех всичко в сърцето си 6 6 Перифраза на Евангелие от Лука 2:19. — Б.пр. и често мислех за случилото се…

— До какво заключение стигнахте?

— Продължих да отивам с кануто до острова и да оглеждам дюната — мисля, че с това отговарям на въпроса ти. Всеки път нямаше нищо… нищо… нищо. Навярно щях да се отърся от вманиачаването си, но един ден след училище по навик отидох при дюната и в пясъка отново беше написано име. Надписът беше с печатни букви — разказвам с всички подробности, както съм свикнал да правя в съда. Пак не видях пръчка, въпреки че онзи, сътворил надписа, би могъл да я хвърли във водата. Този път името беше ПИТЪР ОЛДЪРСЪН. Беше ми непознато. След няколко дни отидох да взема вестника от пощенската кутия — правех го по задължение, а по навик преглеждах заглавната страница, докато вървях обратно по алеята, която, както си разбрал, минавайки с колата по нея, е дълга около шестстотин метра. През лятото проверявах и резултатите от мачовете на „Уошингтън Сенатърс“, защото бяха „почти южняшки отбор“. През онзи ден погледът ми беше привлечен от заглавие на първата страница: „МИЯЧ НА ПРОЗОРЦИ ЗАГИВА ПРИ НЕЛЕП ИНЦИДЕНТ“. Горкият човек миел прозорците на третия етаж на обществената библиотека в Сарасота, но скелето се счупило и той паднал на тротоара. Казваше се Питър Олдърсън.