Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Предполагам, че съм закрещял. Не съм сигурен, но да, май закрещях. Със сигурност помня обаче как се отърсих от вцепенението и с все сила се затичах към мястото, на което бях оставил кануто. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато отвързах въжето, и когато най-сетне успях, изтиках кануто във водата и чак тогава се качих в него. Цяло чудо е, че не се преобърна от тежестта ми, защото дрехите ми бяха подгизнали. Тогава нямаше да е фатално, защото спокойно можех да доплувам до брега, като тикам лодката пред себе си. Ако се случи сега обаче, това ще ми е краят. — Той се усмихва и добавя: — И мемоарите ми ще останат недовършени.

— В такъв случай ви съветвам да не предприемате това пътешествие, докато завещанието ви не бъде подписано в присъствие на свидетелите и заверено от нотариус — отбелязва Уейланд.

Съдията надменно се усмихва:

— Не бери грижа за мен, синко. — Обръща се към прозореца и се заглежда в залива. Изглежда тъжен и замислен.

— Онези имена… още виждам как се блъскат, за да се поберат на дюната, окървавена от залеза. След два дни самолет на TWA със сто и деветнайсет души на борда падна в Евърглейдс, преди да кацне в Маями. Всички загинаха. Списъкът на пътниците беше публикуван във вестника. Познах някои имена. Познах много.

— Видели сте ги! Видели сте ги, написани върху пясъка!

— Да. Няколко месеца не отидох на острова и се зарекох никога повече да не стъпя там. Сигурно и наркоманите се заричат никога повече да не посягат към дрогата, нали? И също като тях проявих липса на воля и се върнах към вредния навик. Сега разбираш ли защо те повиках да довършим работата върху завещанието ми и защо настоявах да приключим още тази вечер?

Уейланд смята, че съдията си е съчинил тази история, но като при повечето измислици тя се подчинява на известна логика. Лесно му е да я следва. Бичър е на деветдесет, лицето му вече не е червендалесто, а има пръстен цвят, той не крачи бодро и уверено, а тътри крака. Очевидно изпитва болка и е станал кожа и кости.

— Предполагам, че днес сте видели на дюната своето име — подхвърля.

Съдия Бичър се сепва, после се усмихва. Усмивката му е зловеща и тясното му бледо лице заприличва на ухилен череп.

— Грешиш, синко — отговаря. — Не беше моето.

Мислейки за У. Ф. Харви

Затворът се намираше на трийсет и два километра от най-близкото градче и беше построен върху участък от пустинната прерия, където вятърът духаше почти непрестанно. Основният корпус, изграден в началото на двайсети век, беше страховито каменно чудовище, загрозяващо пейзажа. От двете му страни се простираха бетоните постройки с килиите, изграждани една след друга през последните четирийсет и пет години благодарение на паричните потоци от федералния бюджет, които започнаха да текат по времето на Никсън и така и не пресъхнаха.