Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Съдията наблюдава изпод око Уейланд и по изражението му разбира, че адвокатът приема думите му или като шега, или като фантасмагория, плод на развинтено въображение. Вижда и че „младокът“ е харесал уискито, затова му долива, а онзи не възразява. Всъщност пет пари не дава дали Уейланд му вярва, или не. Удоволствието да сподели тайната си с някого е неописуемо. Затова продължава:

— Може би разбираш защо ме измъчва въпросът в кого е магията. Познавах Роби и името му беше написано погрешно, както бих го написал аз. Обаче дори не бях чувал за мияча на прозорци от Адам. Така или иначе след този случай дюната ме обсеби. Добих навика да я посещавам почти всеки ден и го запазих до дълбоките си старини. Изпитвам към дюната уважение и страхопочитание, но най-вече съм пристрастен към нея.

През годините много надписи се появиха върху пясъка и хората, чиито имена виждах там, винаги умираха. След няколко дни, след седмица или след две, най-късно след месец. Сред тях имаше мои познати и ако знаех някого по прякор, на дюната виждах тъкмо прозвището. Един ден през четирийсетте пак отидох с кануто до острова и на дюната беше написано „ДЯДО БИЧЪР“. След три дни той почина от инфаркт — тогава се намираше в Кий Уест.

С изражението на човек, който си има работа с кротък душевноболен и се опитва да му угоди, Уейланд пита:

— Не се ли опитахте да се намесите в… този процес? Например да се обадите на дядо ви и да го посъветвате да отиде на лекар…

Бичър поклаща глава:

— Не знаех, че причината за смъртта му е инфаркт, докато не получихме заключението на съдебния лекар на окръг Монро. Можеше да почине при катастрофа или дори да бъде убит. Мнозина му имаха зъб, защото, както вече казах, бизнесът му беше основан на измами.

— И все пак…

— Освен това се страхувах. Чувствах… още чувствам, че на острова има някакъв проход между онова, което наричаме реален свят, и сложния механизъм на Вселената, работещ на пълни обороти. Само глупак би пъхнал ръка в този механизъм, за да се опита да го спре.

— Господин съдия, ако искате завещанието ви да влезе в сила, не бива да споменавате нито дума от онова, което току-що ми разказахте. Може би смятате, че няма кой да го оспори, но когато става въпрос за толкова крупни суми, разни трети и четвърти братовчеди изникват ненадейно като зайци от цилиндъра на илюзионист. А вие знаете главното изискване: завещателят да е със здрав разум.

— Мълчах цели осемдесет години — казва Бичър с такъв тон, че Уейланд сякаш чува „Възражението се отхвърля“ . — До днес и дума не казах никому. А ти, като мой адвокат — напомням ти го отново, макар да не е редно, — си длъжен да запазиш в тайна разговора ни.

— Да. Добре.

— Всеки път, когато в пясъка се появяваше ново име, изпитвах вълнение… нездраво вълнение, разбира се, — но само веднъж се изплаших. Не, не се изплаших, а се ужасих и загребах обратно към брега толкова бързо, сякаш ме гонеха таласъми. Искаш ли да ти кажа защо?

— Моля, говорете. — Уейланд отново отпива от чашата си. Защо да не изслуша брътвежите на стареца? Нали му плаща на час?

— Случи се през 1959. Още живеех в имението. Всъщност съм прекарал тук целия си живот с изключение на пребиваването ми в Талахаси, което предпочитам да забравя… макар сега да ми се струва, че омразата ми към това задръстено провинциално градче е била предизвикана от копнеж по острова и по дюната. Непрекъснато се питах какво липсва в картинката. Кой липсва. Възможността да четеш некролозите на хора, които още са живи, вдъхва усещането за божественост, за безмерна власт. Сигурно ще ти се стори отблъскващо, но е истина.

И така, годината е 1959. Аз, Харви Бичър, бях адвокат в Сарасота и живеех в Пеликан Пойнт. Ако не валеше като из ведро, когато се прибирах у дома, веднага се преобличах със стари дрехи и потеглях с кануто към острова, за да погледна дюната преди вечеря. В деня, за който говоря, ме задържаха в работата до късно и когато най-после стигнах до острова, завързах лодката и заобиколих от другата страна, за да стигна до дюната, слънцето вече залязваше — грамадно и червено, както често изглежда над залива. Онова, което зърнах на пясъка, така ме порази, че се вцепених и дълго не помръднах.

Вместо едно име видях десетки — под алената светлина на залеза изглеждаха като написани с кръв. Бяха почти едно върху друго, разпростираха се встрани, нагоре и надолу, цялата дюна беше покрита с гоблен от имена. Онези най-долу бяха наполовина заличени от вълните.