Стивън Кинг - Край на дежурството

Можеха да се окажат полезни в даден момент, макар да се съмняваше. Да си мърдаш ушите също беше талант, но безполезен. Да, можеше да мести банките на стойката за системи, да мърда щорите и да събаря снимката; можеше да бръчка одеялото си, като че под него плуват риби. Понякога правеше някое от тези неща, когато в стаята имаше сестра, защото се забавляваше на стреснатата ѝ реакция. Само че явно новото му умение беше… ограничено. Беше опитал неуспешно да пусне телевизора, окачен над леглото, както и да затвори вратата на банята. Можеше да хване металната дръжка — усещаше студената ѝ твърдост, докато пръстите му се сключват около нея, но вратата беше прекалено тежка, а фантомната ръка — твърде слаба. Поне засега. Беше му хрумнало, че ако продължи да я упражнява, ще стане по-силна.

„Трябва да се събудя — помисли си, — дори само за да поискам аспирин за шибаното безкрайно главоболие и някаква истинска храна. Даже тъпият им крем карамел ще ми хареса. Ще го направя скоро. Може би утре.“

Но не го направи. Защото на следващия ден откри, че телекинезата не е единствената нова способност, с която се връща от където и да е бил.

Сестрата, която идваше следобед да му проверява жизнените показатели и повечето вечери, за да го подготви за сън (не за лягане, защото той лежеше постоянно ), беше млада жена на име Сейди Макдоналд — тъмнокоса и хубавка, макар че не носеше грим. Брейди я наблюдаваше през полузатворените си клепачи, както наблюдаваше всички останали посетители в стаята, след като беше преминал отвъд стените на командния си център, където се беше върнал в съзнание.

Изглежда, младата жена се боеше от него, но бе осъзнал, че това не означава много, защото сестра Сейди Макдоналд се боеше от всички. Беше от жените, които се прокрадват, вместо да ходят. Ако някой влезеше в стая 217, докато тя си изпълняваше задълженията, например старшата Беки Хелмингтън, Сейди сякаш се свиваше. Беше ужасена и от доктор Бабино. Влезеше ли той, когато тя се намираше в стаята, Брейди почти вкусваше страха ѝ.

Осъзна, че може и да не е преувеличавал.

Ден след като Брейди бе заспал, мислейки си за крем карамел, Сейди Макдоналд влезе в стая 217 в три и петнайсет, провери монитора над леглото и написа нещо на табелката, прикрепена към долната табла на кревата. След това провери банките на стойката и отиде до гардероба за нови възглавници. Вдигаше Брейди с една ръка, (беше дребна, но ръцете ѝ бяха силни), сменяше старите възглавници с нови. Може би това беше работа на санитарите, но Брейди смяташе, че сестра Макдоналд е най-нисшата в болничната йерархия.

Беше решил да отвори очи и да ѝ заговори, докато му сменя възглавниците, когато лицата им са най-близо. Щеше да я изплаши, а той обичаше да плаши хората. Много неща в живота му се бяха променили, но не и това. Може би дори сестрата щеше да изпищи, както бе направила друга, когато беше изпълнил номера с гънките по завивката.

Само че на връщане от гардероба Макдоналд спря пред прозореца. Нямаше какво да се види, освен закрит паркинг, но тя остана там минута… после две… после три. Защо? Какво толкова я впечатляваше в шибаната тухлена стена?

Обаче стената не беше цялата от тухли, осъзна Брейди, докато гледаше заедно със сестрата. На всяко ниво имаше продълговати отвори и когато колите се изкачваха по рампата, слънцето за миг проблясваше в предните им стъкла.

Проблясък! И още един! И трети!

„Да му се не види — помисли си Брейди. — Аз трябва да съм в кома, а не тя! Май е получила нещо като при… Я чакай. Задръж така! Гледам с нея? Как мога да гледам с нея, докато съм в леглото?“

Мина раздрънкан пикап, последван от ягуар седан, сигурно принадлежащ на някой богат лекар. Брейди осъзна, че не гледа с нея, а през очите ѝ . Сякаш наблюдаваше пейзажа от предната седалка на кола, шофирана от другиго.

Да, Сейди Макдоналд беше получила епилептичен пристъп — толкова лек, че сигурно дори не осъзнаваше какво се е случило. Беше предизвикан от проблясъците по стъклата на минаващите коли. Щом трафикът по рампата се забавеше или ъгълът на светлината се променеше, щеше да се отърси от него и да се върне към работата си, без да знае какво е станало.

Брейди обаче знаеше.

Знаеше, защото беше в нея.

Проникна малко по-дълбоко и разбра, че вижда мислите ѝ. Беше удивително. Наистина виждаше — рибки, които се стрелкат напред-назад, насам-натам, нагоре-надолу, понякога прекосяващи тъмнозелена материя, която (може би щеше да се наложи да го обмисли, и то много внимателно, за да е сигурен) беше същинското ѝ съзнание. Нейното аз . Опита се да проникне още по-дълбоко, за да разгледа някои от мислите ѝ, макар че… Боже, колко бързо се движеха! И все пак…