Стивън Кинг - Край на дежурството

Нещо за мъфините в кухнята ѝ.

За котка, която е видяла на витрината на магазин за домашни любимци: черна с бяло петно на гърдите.

За… камъни? Камъни ли бяха?

И за баща ѝ… тази рибка беше червена, цвета на гнева. Или на срама. Или на двете.

Щом тя се извърна от прозореца и тръгна към гардероба, Брейди усети за миг силен световъртеж. Щом виенето на свят премина, отново се озова в себе си, гледайки през собствените си очи. Беше го изхвърлила, без дори да подозира, че е бил в нея.

Когато го повдигна, за да пъхне под главата му две възглавници с чисти калъфки, Брейди се постара очите му да останат полуотворени и неподвижни. В крайна сметка се отказа да проговори.

Първо искаше да обмисли откритието си.

През следващите дни няколко пъти се опита да влезе в главите на посетителите си. Успя само веднъж с млад санитар, който дойде да измие пода. Младокът не беше кретен (така майка му наричаше хората със синдром на Даун), но не беше и кандидат за МЕНСА. Взираше се във влажните ивици, които оставяше с парцала по линолеума, и като хипнотизиран зяпаше как избледняват. Това позволи на Брейди да проникне в съзнанието му. „Посещението“ беше кратко и безинтересно. Младежът се питаше дали за вечеря в столовата на болницата ще има мексикански питки с плънка. „Голям праз, ако няма“ — каза си Брейди.

Последваха вече познатите му виене на свят и чувството за пропадане. Младежът го беше изхвърлил като изплюта динена семка, без да забави движенията с парцала.

С другите, които влизаха в стаята му от време на време, Брейди не постигна успех и провалът му бе много по-вбесяващ от неспособността да си почеше лицето, ако го засърби. Беше се изследвал внимателно и резултатите бяха смайващи. Постоянно болящата го глава беше прикрепена към тяло, кльощаво като скелет. Можеше да се помръдва, не беше парализиран, но мускулите му бяха атрофирали и дори плъзването на крака му на пет-шест сантиметра в едната или в другата посока му струваше нечовешко усилие. От друга страна, когато проникна в ума на сестра Макдоналд, се беше почувствал като летящ на вълшебно килимче.

Обаче беше влязъл само защото медицинската сестра имаше някаква форма на епилепсия. Не сериозна, а точно колкото да му открехне вратата към съзнанието ѝ. Другите явно имаха естествена защита. Беше се задържал в санитаря едва няколко секунди, а ако този тъпанар беше джудже, щеше да се казва Глупчо 14 14 Глупчо — едно от седемте джуджета в класическата анимация на Уолт Дисни „Снежанка и седемте джуджета“. Имената на останалите са Док, Щастливко, Кихавко, Сънливко, Срамежливко и Сърдитко. — Б.пр. .

Това го подсети за един виц. Турист в Ню Йорк пита битник: „Как се стига до «Карнеги Хол?» Онзи отвръща: «С практика, човече, с практика!».“

„Тъкмо това ми трябва — помисли си Брейди. — Практика и укрепване, защото Кърмит Уилям Ходжис е някъде навън и си мисли, че е победил. Не мога да го допусна. Няма да го допусна.“

През една дъждовна вечер в средата на ноември 2011 Брейди отвори очи, заяви, че го боли главата, и попита за майка си. Нямаше писъци. Сейди Макдоналд не беше на работа, а дежурната сестра Норма Уилмър беше по-безстрашна. Все пак извика леко от изненада и изтича да провери дали доктор Бабино още е в стаята за почивка на лекарите.

„Започва остатъкът от живота ми — помисли си Брейди. — Практика, човече, практика.“

Макар Ходжис да бе направил Холи пълноправен партньор в „Търси се“ и да ѝ беше предоставил кабинет (малък, но с гледка към улицата), тя предпочете да остане в приемната. И днес седи зад бюрото си и се взира в екрана на компютъра си, когато Ходжис влиза в единайсет без петнайсет. Бързо скрива нещо в голямото чекмедже под плота, но обонянието на Ходжис все още е наред (за разлика от някои повредени части на тялото му по-надолу) и той долавя миризмата на десертче „Туинки“.

— Какво става, Холибери?

— Прихванал си това обръщение от Джером и знаеш, че го мразя. Наречи ме Холибери още веднъж и ще отида на гости при майка ми за цяла седмица. Все ме кани.

„Да, бе, да — мисли си Ходжис. — Не можеш да я понасяш, а и си надушила нещо, скъпа. Няма да се откажеш тъкмо сега, нали? Все едно си пристрастена към хероин.“

— Извинявай, извинявай.

Поглежда екрана на компютъра и вижда статия от „Блумбърг Бизнес“ от април 2014. Заглавието е „ЗАППИТ ЗАПЕЦНА“.

— Да, компанията се издънила и фалирала. Май ти казах вчера — промърморва.