Стивън Кинг - Край на дежурството

На екран 6 беше хубав усмихнат младеж. Брейди не помнеше името му, поне засега, но знаеше кой е: чернилката, дето косеше моравата на дъртото ченге.

А на екран 7 бе самият Ходжис — усмихнат и с мека шапка, небрежно килната над едното му око. „Пипнах те, Брейди — казваше тази усмивка. — Халосах те и ето, че си проснат в болничното легло, а кога ще станеш и ще проходиш? Залагам на «никога».“

Шибаният Ходжис, който провали гениалния му план.

Тези седем образа бяха арматурата, около която Брейди отново заизгражда идентичността си. Постепенно стените на стаята му в мазето — негово постоянно скривалище, крепост срещу един глупав и незаинтересован свят, започнаха да избледняват. Чуваше други гласове, идващи през стените, и осъзна, че някои са на сестри, други на лекари, а трети (може би) бяха на служители на реда, проверяващи дали не се преструва. Преструваше се и не се преструваше. Истината, досущ като тази за смъртта на Франки, беше нееднозначна.

Първо отваряше очи само когато беше сигурен, че е сам, и не го правеше често. Нямаше много за гледане в стаята. Все някога щеше да се наложи да се събуди напълно, но дори когато го стореше, не трябваше да знаят, че може да мисли разумно, а той мислеше все по-ясно с всеки изминал ден. Ако го научеха, щяха да го изправят пред съда.

Брейди не искаше да го съдят.

Не и докато все още не беше приключил.

Седмица преди разговора му със сестра Норма Уилмър отвори очи посред нощ и погледна банката с физиологичен разтвор, прикрепена на стойката до леглото му. Толкова му беше скучно, че да се разнообрази, вдигна ръка да я бутне, може би дори да я събори на пода. Не успя — банката се залюля на кукичката, но внезапно той си даде сметка, че ръцете му не са помръднали — лежаха върху завивката, пръстите му бяха извити навътре от мускулната атрофия, която физиотерапията можеше да забави, но не и да спре. Не и докато мозъчните вълни на пациента са слаби и той е в състояние, напомнящо дълбок сън.

„Аз ли го направих?“

Протегна ръка отново и ръцете му пак не се поместиха кой знае колко (макар че лявата — водещата, — потрепери леко), но усети как дланта му докосва банката и я залюлява повторно.

„Това е интересно“ — помисли си и заспа. Беше първият му истински сън, откакто Ходжис (а може и да е бил негърът-косач) го прати в проклетото болнично легло.

Следващите вечери — късно нощем, когато беше сигурен, че никой няма да дойде и да го види, Брейди експериментираше с фантомната си ръка. Докато го правеше, често се сещаше за съученик от гимназията на име Хенри „Куката“ Кросби, който бе загубил дясната си ръка при автомобилна катастрофа. Имаше протеза — очевидно бе, че не е истинска ръка, затова ѝ слагаше ръкавица. Понякога обаче идваше на училище със стоманена кука, прикрепена към чуканчето. Твърдеше, че с куката по-лесно се хващат разни неща и като бонус плашеше момичетата, като се промъкваше зад тях и погалваше с нея голите им прасци или ръце. Веднъж каза на Брейди, че макар да е изгубил ръката си преди седем години, понякога усеща, че го сърби или щипе, все едно е изтръпнала, и я раздвижва. Показа му чуканчето, гладко и розово.

— Когато ме щипе така, съм убеден, че мога да си почеша главата с нея — сподели веднъж.

Сега Брейди знаеше точно как се е чувствал Куката Кросби… само че той, Брейди, можеше да си почеше главата с фантомната си ръка. Беше пробвал. Беше открил и че може да накара венецианските щори, които сестрите пускаха на прозорците му нощем, да подрънкват. Прозорецът беше прекалено далеч от леглото, за да го достигне, но фантомната ръка стигаше дотам. Някой бе сложил ваза изкуствени цветя на масичката до леглото му (по-късно откри, че е била старшата Беки Хелмингтън, единственият човек от персонала, който се отнасяше с него до известна степен мило) и с лекота можеше да я бута напред-назад.

Пребори се — паметта му бе пълна с дупки — и си припомни названието на този феномен: телекинеза. Способността да местиш предмети, като се съсредоточиш върху тях. Само че всяко сериозно съсредоточаване му причиняваше адско главоболие, а и съзнанието му явно не участваше в тази… дейност. Предметите преместваше ръката , доминиращата му лява ръка, макар и тази, която лежеше с разперени пръсти върху завивката, да не помръдваше.

Чудо на чудесата! Беше сигурен, че Бабино, лекарят, който го посещаваше най-често (или поне преди; напоследък като че ли беше позагубил интерес), щеше да се побърка от вълнение, но не възнамеряваше да демонстрира пред него уменията си.