Стивън Кинг: Краят на цялата бъркотия

Искам да ви разкажа за края на войната, за дегенерацията на човечеството и смъртта на Месията — епическа история, заслужаваща хиляди страници и цяла полица томове, но вие (ако остане някой от вас, за да прочете всичко това) ще трябва да се задоволите със съкратената версия. Директната инжекция действа много бързо. Мисля, че разполагам с време между четиридесет и пет минути и два часа, в зависимост от кръвната ми група. Струва ми се, че моята беше А, което ще ми даде още по-малко време, но дяволите да ме вземат, не мога да си спомня със сигурност. Ако се окаже 0, очакват те много празни страници, въображаеми приятелю.

При всички случаи, мисля, че е по-добре да се подготвя за по-лошия вариант и да действам възможно най-бързо.

Използвам електрическата пишеща машина — компютърът на Боби е по-бърз, но електрозахранването е прекалено нередовно, за да му се доверя, даже като използвам и токоизправителя. Имам само една възможност да ви разкажа историята си, не искам да ви разкажа почти всичко и след това да видя как цялата история отива в небитието на информатиката, поради спадане силата на тока или прекалено силен импулс, за да може токоизправителят да се справи с него.

Казвам се Хауард Форной. Бях писател на свободна практика. Брат ми, Робърт Форной, бе Месията. Убих го, като го застрелях със собственото му откритие преди четири часа. Той го нарече Успокоителят, но мисля, че щеше да е по-подходящо, ако го беше нарекъл Голямата грешка, но станалото — станало и няма как да се поправи, както казват ирландците от десетилетия… което само доказва какви задници са те.

По дяволите, не мога да си позволя такива отклонения.

След като Боби умря, го покрих с ватираното одеяло и седях пред единствения прозорец на дневната в продължение на около три часа, загледан в гората. Някога човек можеше да види ярките светлини на арките над Северен Конуей, но вече не може. Сега се виждат само Белите планини, които приличат на тъмни триъгълници от разтегателна хартия, изрязани от дете и безполезните звезди.

Включих радиото, проверих четири обхвата, попаднах на един луд тип и го изключих. Седях и мислех как да ви разкажа тази история. Съзнанието ми непрекъснато се отвличаше към безкрайните километри тъмни борови гори, цялата тази пустиня. Най-накрая осъзнах, че трябва да се стегна и смело да давам напред, докато стигна до края. По дяволите. Никога не бих могъл да работя без краен срок.

А сега със сигурност имам краен срок без възможност за отсрочка.

Нашите родители нямаха причина да очакват нещо друго, освен това, което получиха: блестящи деца. Баща ми бе историк, който стана пълноправен професор в Хофстра, когато бе на тридесет години. Десет години по-късно той бе един от четиримата завеждащи Националните архиви във Вашингтон, Окръг Колумбия и пред него се откриваше шефският пост. Той бе страхотен тип, имаше всички плочи, които Чък Бери бе записал някога, а и самият той свиреше блусове на доста долнопробна китара. Баща ми се занимаваше с архивите през деня и свиреше рок през нощта.

Мама завърши с отличие Дрю. Получи ключа на студентското дружество Фи Бета Капа, който понякога носеше върху невероятната си мека шапка. Тя направила страхотна кариера като заклет счетоводител в окръг Колумбия, срещнала се с баща ми, омъжила се за него и напуснала работа когато забременяла с вашия покорен слуга. Аз се появих през 1980 година. В 1980 година тя оправяше данъците на съдружниците на татко — наричаше го моето малко хоби. Когато Боби се роди през 1987 година, тя се занимаваше с данъци, инвестиционни проекти и планиране на недвижима собственост за десетина много влиятелни личности. Бих могъл да изброя имената им, но на кого му пука? Те или са починали или вече са се превърнали в треперещи идиоти.

Мисля, че тя вероятно печелеше повече с „нейното малко хоби“, отколкото баща ми получаваше от работата си, но това изобщо нямаше значение — те бяха щастливи с това, което представляваха сами за себе си и един за друг. Виждал съм ги да си повишават тон, но никога не съм ги виждал да се карат. Когато бях малък, единствената разлика, която виждах между мама и майките на другарчетата ми в игрите бе, че техните майки обикновено гладеха или шиеха, или приказваха по телефона, а мама използваше джобен калкулатор и пишеше някакви цифри на големи листи хартия, докато по екрана на телевизора вървяха дневните сериали.